Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 37

Момичето правеше впечатление на сериозен и способен човек, за разлика от повечето служители на това място. Спомних си, че когато влязох, я бях видяла да обслужва клиентите.

— Защо работите тук, щом не ви харесва?

— Не зная. Обичам книгите и ми трябват пари.

Прерових дамската си чанта, търсейки някоя от рядко използваните си визитки.

— Вземете. Ако искате нова работа, някой път елате да поговорим.

Тя взе визитката и я прочете, а на лицето й се изписа изненада.

— Благодаря… ще си помисля.

— Благодаря за информацията за Ерик. — Спрях, размислих малко и извадих още една визитка. — Ако имате някоя приятелка, или въобще някой, който работи тук и е като вас, дайте му я.

— Това законно ли е? — попита малко по-късно Сет.

— Не знам. В „Емералд Сити“ не ни достига персонал.

Предположих, че специализиран магазин като този на Ерик навярно е затворен по това време, и подкарах към Лейк Форест Парк, за да върна Сет в дома на брат му. Признавам, че изпитах облекчение. Да общувам с моя полубог беше изморително, да не говорим, че всяко взаимодействие между нас свободно се люшкаше между двата противоположни полюса. Вероятно бих се почувствала по-сигурна, ако огранича връзката ни само до четенето на книгите му.

Оставих Сет пред кокетна къща в предградията, чийто преден двор бе осеян с детски играчки. За мое голямо разочарование от самите деца нямаше и следа. Сет събра плячката си от книги, дари ме с още една разсеяна усмивка, докато изказваше благодарностите си, и изчезна в къщата. Почти бях стигнала обратно до „Куин Ан“, когато осъзнах, че бях забравила да му поискам екземпляра си на „Договорът Глазгоу“

Ядосана, влязох в кооперацията си, и портиерът веднага ме заговори.

— Госпожице Кинкейд?

Приближих се до него и той ми връчи ваза с цветя, предимно пурпурни и тъмнорозови.

— Днес ги донесоха за вас.

Поех вазата с възхищение и вдъхнах смесения аромат на рози, перуники и ориенталски лилиуми. Нямаше картичка. Колко типично.

— Кой ги донесе?

Той посочи някъде зад мен.

— Онзи мъж там.

Глава 7

Обърнах се и видях Роман, седнал в ъгъла на малкото фоайе. Изглеждаше зашеметяващо в наситенозеленото си поло. Тъмната му коса бе сресана назад. Усмихна ми се, когато срещнах погледа му, и аз отидох да седна до него.

— Наистина си маниак.

— Добре, добре. Не си ли малко мнителна? Дойдох единствено заради палтото си.

— О! — изчервих се аз, почувствала се глупаво. — Много ли ме чака?

— Не чак толкова. Всъщност първо опитах в книжарницата с мисълта, че там няма да изглеждам толкова вманиачен.

— Днес е почивният ми ден.

Погледнах пищните феерични цветя в ръцете си:

— Благодаря ти за цветята. Не беше необходимо да ми ги носиш, за да си получиш палтото.

Роман вдигна рамене. Настоятелните му синьо-зелени очи ме смущаваха.

— Вярно е, но си въобразих, че може да те убедят да отидем да пийнем по нещо тази вечер.

Значи е имал и друг мотив.

— Не започвай пак с това.