Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 40

— Благодаря, че ми каза. Направи каквото трябваше.

— А какво да правя сега?

При мисълта, че нещо странно дебне Питър и Коди, ме прониза особено чувство на тревога. Макар и неадекватни, аз ги обичах. Бяха ми много по-близки и от семейство. Не можех да позволя нещо да им се случи.

— Каквото каза Джером. Бъди внимателен. Стой с останалите. Съобщи ми веднага, щом нещо се случи.

— А ти?

Помислих си за Ерик.

— Ще изясня това веднъж завинаги.

Глава 8

Когато на следващия ден отидох на работа за първа смяна, Пейдж ме посрещна с усмивка.

— Добра работа със Сет Мортенсен — каза ми тя, вдигайки поглед от купчината спретнато подредени документи на бюрото й. Бюрото, което деляхме ние с Дъг, изглеждаше като след апокалиптична война.

— Как така?

— Убедила си го да пише тук.

Примигнах. Покрай разнообразните ни приключения в Университетския квартал и „Кристъл Старц“ дори и дума не бях споменала по въпроса да стане гостуващ писател при нас.

— О?

— Току-що го видях в кафенето на горния етаж. Каза, че вчера си е прекарал страхотно.

Излязох от офиса объркана, като се чудех дали вчера не ми е убягнало нещо. По мое мнение това не беше най-великата находка, но все пак предположих, че е радостен и благодарен заради отбивката в цената на книгите. Беше ли се случило още нещо, заслужаващо внимание?

Непоканен, споменът за докосването до ръката на Сет внезапно отново ме прониза, напомняйки ми чувство за близост, което бе предизвикало у мен. Не, реших аз, нямаше нищо такова. Бях си въобразила.

Качих се в кафенето за мокачиното си. Все още бях озадачена. Както очаквах, Сет седеше в ъгъла, а лаптопът бе отворен пред него. Изглеждаше като вчера, само че днес от тениската му надничаше Бийкър от Мъпетите. Пръстите му яростно се движеха по клавиатурата, а очите му бяха втренчени в екрана.

— Здравей — казах.

— Здравей.

Не каза нищо повече. Дори не вдигна поглед.

— Работиш ли?

— Да.

Очаквах пояснение, но то не последва. Затова продължих.

— А-а, Пейдж ми каза, че се местиш тук.

Той не отговори. Дори не разбрах дали ме е чул. Внезапно вдигна поглед и очите му ме пронизаха.

— Била ли си някога в Тексас?

Това ме изненада.

— Разбира се, коя част те интересува?

— Остин. Нужно ми е да знам какво е времето там.

— Кога? По това време на годината?

— Не… През пролетта и началото на лятото.

Замислих се.

— Горещо, дъждовно и с бури. Влажно. Нали разбираш, крайната точка по пътя на торнадото.

— Аха.

Сет се замисли, после рязко кимна и отново се отдаде на заниманието си.

— На Къди това ще й хареса. Благодаря.

Отне ми един момент да осъзная, че говори за една от героините си. Нетърпимостта на Нина Къди към лошото време беше пословична. Внезапно стомахът ми сякаш се отдели от мен и цопна на пода. Беше истинско чудо как не се чу пляс.

— Пишеш за Къди и О’Нийл? Сега, в момента?

— Да — говореше небрежно, сякаш все още обсъждахме времето. — Следващата книга. Добре де, по-следващата. Следващата вече чака ред за издаване. От тази съм написал около една четвърт.