Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 148

той остана непреклонен.

- Добре. Седнете. Печелите.

- Благодаря ви, милейди - рече Емъри.

- Аз ще водя левия фланг - предложи Перин, който беше един от най-едрите присъстващи, набит и силен.

- Храбро от твоя страна - каза му Емъри - но ще помоля Адам да се заеме с това. Той има боен опит.

- И не е старец - с горчивина отбеляза докторът.

Ариста знаеше колко безпомощен се чувства той.

- Докторе, твоите умения ще послужат за лекуването на ранените. Щом оръжейната бъде завзета, двамата с теб ще се погрижим за тях.

Още веднъж обсъдиха плана. Ариста и Гланц разискваха известни потенциални проблеми: Ами ако дойдеха прекалено малко хора? Ако не можеха да завладеят оръжейната? Ако гарнизонът не нападнеше? Планираха непредвидените обстоятелства, до като не остана нищо, което би могло да ги изненада.

Доктор Герънд извади бу1илка ром и помоли госпожа Дънлап за чаши.

- Утре сутринта ще се впуснем в битка - рече той. - Някои от седящите тук не ще оцелеят да видят залеза - вдигна чашата си. - За всички онези, които ще паднат - и за нашата победа.

- И за дамата, която я направи възможна - додаде Емъри, докато всички вдигаха чаши и отпиваха.

Ариста също пи, но алкохолът й горчеше.

Принцесата лежеше будна в малката стаичка срещу спалнята на госпожа Дънлап. По-малка дори и от тази на прислужницата й в Медфорд, имаше дребно прозорче и малък рафт за свещта. Между стените и леглото пролуката бе толкова тясна, че на влизане трябваше да пролазва по матрака. Не можеше да спи. Битката за града щеше да започне само след няколко часа и Ариста бе обзета от нервност. Умът й отново и отново прехвърляше неща.

Сторих ли всичко възможно?

Всичко бе на път да се промени - за добро или за лошо.

Олрик ще ми прости ли, ако умра? Изсмя се горчиво. Ще ми прости ли, ако остана жива?

Взираше се в тавана, чудейки се дали няма заклинание, което да й помогне да заспи.

Магия.

Обмисляше дали да я използва в предстоящата битка. Изучаваше идеята, потрепвайки стъпала едно в друго, слушайки как дъждът трополи по покрива.

Ако мога да призовавам дъжд, какво друго мога да правя ? Бих ли могла да призова армия фантоми? Да посипя небесен огън? Да разцепя земята под гарнизона?

Бе уверена само в едно - можеше да кара кръвта да кипи. Мисълта я отрезви.

Ами ако изгубя контрол?Ако нагрея кръвта на въстаниците... или Емъри?

Когато бе нагряла водата в онази кофа в Шеридън, околните дрехи също бяха засъскали. Магията не беше лесна работа. Може би с времето щеше да я овладее, ала вече усещаше ограниченията си. Сега й ставаше ясно защо Есрахаддон я бе карал да призовава дъжд. Преди бе смятала, че е нелепо предизвикателство да постигне нещо такова. Сега осъзна, че това бе лесно. Целта бе обширна колкото небето, а резултатът бе естествен - все едно стрелец да хвърля камък и да се цели в земята. Процесът щеше да е еднакъв за всяко заклинание, предположи тя - извличането на силата, фокусирането и изпълнението чрез синхронизация на движение и звук. Ала идеята за насочването на такава непокорна сила към специфична цел бе страшничка. Осъзна с потръпване, че ако онази нощ Ройс и Ейдриън се бяха намирали на хълма, щяха да умрат заедно със серетите. Несъмнено можеше да надвие гарнизона, но същевременно можеше да изтреби цял Ратибор. Вероятно можеше да използва Изкуството да хвърля светкавици или да подпали войниците, ала това би бил еквивалентът на студент по музика първа година, опитващ се да композира и оркестрира цялостна симфония.