Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 150

- Все още боли - рече той, вдигайки ръка да опипа. - Но ще мога да въртя меч. Трябва да ви-оставя да поспите.

Той се измъкна от леглото.

- Беше любезно от твоя страна да дойдеш - каза му тя искрено.

- Утре ще съжалявам само за едно.

- А то е?

- Че не съм благородник.

Тя го изгледа любопитно.

- Ако бях дори дребен барон и оцелеех, щях да яздя до Меленгар и помоля брат ви за ръката ви. Щях да му досаждам, докато не ме затвореше или не се съгласеше. Зная, че това не е подобаващо. Зная, че херцози и принцове се надпреварват за вниманието ви, но въпреки всичко бих опитал. Бих се сражавал с тях за вас. Бих сторил всичко...

Ариста усети как лицето й се изчервява и се забори с внезапното желание да го покрие с ръце.

- Обикновен човек, чийто баща е умрял в служба на своя крал; тъй смел, че да завземе Ратибор и Акуеста, би могъл да получи рицарско звание. Като посланик, бих могла да изтъкна на брат си, че подобно действие би заздравило отношенията ни с Ренидд.

Очите на Емъри просияха. Никога не бяха изглеждали тъй дълбоки или оживени. По лицето му бе изписана радост. Направи крачка към леглото, спря, сетне бавно се оттегли.

- В такъв случай - най-накрая рече той, - добре ще е да поспя, ако ще ставам рицар.

- Наистина, сър Емъри.

- Милейди - той понечи да се поклони дълбоко, но по средата на движението спря, стискайки зъби. - Лека нощ.

След като той напусна стаята Ариста установи, че сърцето й бие бясно, а дланите й са влажни. Какъв позор. Само след часове мъже щяха да умират заради нея. По обед можеше да виси от някой стълб, а беше развълнувана, задето някой беше демонстрирал интерес към нея. Колко детинско... колко незряло... колко себично... и невероятно. Никой не я бе гледал по такъв начин. Спомни си ръката му и шумоленето на нозете му върху завивките - ама че момент.

Лежеше и се молеше на Марибор всичко да бъде наред. Нуждаеха се от чудо. Моментално си помисли за Ройс и Ейдриън. Не ги ли наричаше така Олрик - негови чудотворци? Всичко щеше да бъде наред.

ГЛАВА 15

РЕЧТА

А милия си гризеше нокътя — или каквото бе останало от него. - Е? ~ попита тя Нимбус. - Какво мислиш? На мен ми изглежда вдървена.

- Така трябва — отвърна гърчавелът. - Високопоставените хора са сдържани и сковани. Това й придава сила. Брадичката й ме притеснява. Дъската в корсета се грижи за гърба, обаче брадичката - непрекъснато я спуска. Трябва да си държи главата вдигната. Трябва да сложим висока яка на роклята, нещо кораво.

- Малко е късничко за това - раздразнено отвърна Амилия. - Церемонията започва след по-малко от час.

- Много може да бъде свършено за това време, Ваше Благородие - увери я той.

Амилия все още се чувстваше неудобно, дори се срамуваше, от обръщенията „Ваше Благородие“ и „милейди“. Нимбус, който винаги следваше протокола, настояваше да се обръща към нея формално. Маниерността му се бе предала и на останалия персонал от палата. Слугини и пажове, които само дйа месеца по-рано се бяха присмивали и подигравали на Амилия, сега й се кланяха и й правеха реверанси. Дори Ибис Тинли бе започнал да се обръща към Амилия с Ваше Благородие. Вниманието я ласкаеше, но можеше да се окаже краткотрайно. Тя бе благородница единствено по име. Можеше да загуби титлата си така лесно, както и я беше спечелила - и точно това щеше да се случи след по-малко от час.