Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 93

— Планетата Солвиц.

— Но на мен не ми трябва вашата планета. Играем на пари. Кажете цената, Теди!

— Вие не ме разбрахте, Язон. Аз прекрасно знам, че моята планета не ви е нужна, но вие искате да я напуснете. Вие мечтаете да се откопчите оттук. Залогът е вашата свобода!

— Оригинално! — усмихна се Язон. — А вие на какво? Вие нищо не рискувате, а, Теди?

— Няма такова нещо, Язон, аз рискувам да загубя вас. Това е повече от планета. Започваме ли?

Язон нищо не отвърна. Мълчанието е знак на съгласие? Може би. Но реалното съгласие ще стане факт в момента, когато пръв хвърли заровете.

О, колко трудно бе да разтвори длан! Кога друг път му е било толкова тежко? Кога? Не можеше да си спомни. А имаше, имаше нещо подобно в далечното минало, нещо забравено, но определено важно, най-важното… Длъжен беше да си го спомни. Сега, сега… Ето го! Язон почти хвана за опашката изплъзващия се спомен.

И в този момент непознат, но горещ и страстен женски глас зашепна в ухото му:

— Ти трябва да играеш, ти трябва да започнеш веднага, точно сега!

Язон се обърна. До него, почти прилепена и лъхаща на умопомрачителни аромати, стоеше красавица. Не просто красавица, а богиня, сляла в едно чертите на войнствена амазонка и крехка горска фея.

— Заради мен — промълви богинята със свенливостта на ученичка.

Изхитряше се да бъде и развратна, и трогателно скромна едновременно.

И заровете изтропаха по дървото под зеленото сукно. Играта започваше.

Това беше напълно безумна игра. С променлив успех, толкова променлив, че всеки от съперниците по няколко пъти се оказваше на границата на пълен провал, но после се изкачваше на гребена на успеха. И това нямаше край. Язон започна да пие. Вече не само алдебаранско — иначе нямаше да издържи до сутринта. И поредната чашка като че ли го удавяше и като че ли Солвиц също владееше телекинеза. Те хвърляха кубчетата един срещу друг, потта се лееше от веждите и на двамата и вече никой не беше в състояние да разбере кой ще победи.

Но красавицата, застанала до него, помагаше на Язон. Определено му помагаше. В моменти, когато силите съвсем го напускаха, тя изведнъж обвиваше шията на героя със своите тънки и трепетни ръце или бързо, поривисто го целуваше в устните, или притискаше скута си към крака му. И всеки път това го зареждаше с нова енергия. И печелеше, печелеше! Това беше прекрасно! По-прекрасно от всичко на света.

Ласките на загадъчната богиня ставаха все по-горещи, все по-откровени, с крайчеца на окото си Язон забелязваше, че тя е останала почти без дрехи. Девойката стенеше и се извиваше, тя дишаше тежко и се прилепяше все по-плътно към него и нещо щеше да се случи в следващата минута, защото Солвиц вече губеше, непрестанно губеше, всичко се нареждаше идеално и… но изведнъж заровете се обръщаха не както трябва. Залата въздишаше и всичко започваше отново.

Колко пъти се повтори това? Колко ли време можеше беше продължило? Нямаше часовник. Само знаеше, че игрално-сексуалният оргазъм рано или късно ще настъпи. Но знаеше и друго: колкото и да се стремеше към финала, не му се искаше да го достига. Победата, напускането на планетата Солвиц, бяха престанали да имат за него каквото и да било значение. Играта беше станала самоцел. Самият процес на играта — висше наслаждение. „Миг поспри, ти тъй прекрасен си!“, „Целта е нищо — движението е всичко!“, „Щастие — това е търсенето на щастието.“ Древна класика на философската мисъл. И още: „Не можеш два пъти да влезеш в една река!“