Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 176

Милите белокрили девойки отлетяха така внезапно, както бяха паднали от небето. Пирянците, то се знае, бяха наизвадили оръжията си мигновено, още щом чуха шум на криле, но никой не се реши да стреля. Реална заплаха за живота им нямаше, а храната… какво толкова е храната? Все пак не са тук стопани, а гости. Може би в местните правила така да е прието — да дават на птиците всяка първа порция? Да си кажем правичката, бая голяма порция за такива ефирни създания, но… не е работа на пирянците да отсъждат. И те търпеливо зачакаха обяснения.

Старецът бе закрил лице с ръце и между пръстите му се стичаха сълзи.

— Какво значи всичко това? — обади се най-сетне Язон.

Тогава Киней изтри сълзите с ръкава на плаща си и каза:

— Сега ще ви разкажа истината. Времето на уклончивите отговори и недомлъвките свърши. Слушайте. Аз бях цар на планетата Егриси.

Язон трепна и се приготви да слуша с удвоено внимание.

— Аз бях цар — продължи старецът, — свали ме от трона Сулели, който се нарече Исак Даниил Иот. Той твърдеше, че такава била волята на боговете. Те били счели, че аз съм прекалено жесток към своите поданици и ме заточиха тук за наказание. На Крейзик имам много слуги, но те са безсловесни. Всички са неживи или полуживи. Но най-важни за мен са Белите Птици на Отмъщението, защото тях сам си ги отгледах. Сам изобретих тази форма на синтетичен биоелектронен живот. И сега ги развъждам като пуйки в птицеферма. С всяка изминала година моите славни птички стават все повече. Някога ние ще бъдем непобедима армия. И тогава аз ще стоваря цялата натрупана сила на моята мъст върху древната, поругана от нечестивци, земя на Егриси. А засега… Засега не сме толкова силни. Моите птички участваха в две малки военни кампании. Например на Бипхиния веднъж подкрепихме мемриците.

— А защо именно мемриците? — бързо го прекъсна Язон.

— Младежо! Преди много години моите синове отлетяха там и станаха мемрици.

— Ясно — включи се Арчи, който вече се дразнеше от словоохотливостта на стареца. — Но ние така и не чухме, защо вашите толкова забележителни слуги изплюскаха целия ни обяд. Или нещо не съм разбрал?

Навярно младият Арчи нещо попрекали с въпроса си. Белобрадият Киней отново се разплака, известно време не беше в състояние да говори, а после прошепна:

— Излъгал ме е оракулът…

При тези думи пирянците се натъжиха. Решиха, че случаят е по-тежък и от този с Хаврик. Въпреки че изглеждаше, ето я, планетата Егриси… Близка като собствения лакет, който не можеш да ухапеш. Старецът е явно в такова състояние, че нищо ценно не може да се изкопчи от него… И славните му птички скоро ще изкълват не само трапезата му, но и него.

Но Язон оценяваше ситуацията по съвсем различен начин. Радваше се, че пирянците отново благоразумно се въздържат от агресивни действия. Самият той умееше да чака и да изслушва другите, без да бърза. Затова Язон едва забележимо намигна единствено на Арчи: „Спокойно, приятелю, не бързай, сега сам ще си каже!“

И мъдрият старец разказа следното:

— Моите птички са много умни, не могат да говорят, но всичко разбират. Те от самото начало знаеха, че много обичам да си похапвам. Вие просто не можете да си представите какъв лакомник съм само! Направо съм чревоугодник. За мен най-голямото наказание е да нямам какво да ям. Всъщност, сигурно това ми е наказанието. Заточението само по себе си е нищо. Какво значение има къде живееш? Ако не беше една дреболия — тук, на Крейзик, съвсем няма храна. Тъй. После птичките ми се научиха отнякъде да донасят истинска, вкусна храна. Аз, разбира се, я споделях с тях. Птичките ставаха все повече, и носеха все повече храна. После в този механизъм нещо се счупи. Започна да не стига за всички. Те нали знаеха, че за мен не е задължително да ям… И започна една… Тъкмо седна — и те веднага долитат! И изяждат всичко докрай. Никъде не мога да се скрия, нито в някоя пещера, нито в машина, нито в леглото… Навсякъде и винаги ме намират. Изяждат и закуската, и обеда, и вечерята до троха. Предлагам им — взимайте всичко предварително, аз нямам претенции. Не и не, гледат ме с едни такива ясни сини очи, мълчат и сякаш подхвърлят: „Не мързелувай, Киней, по-често сервирай масата!“ И така почти триста години ден след ден — мъка…