Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 175

— Киней — представи се беловласият абориген и заговори на странен език, абсолютно непознат даже на Язон.

За щастие старецът владееше и съвременния международен език на Галактиката.

Изглежда все пак тук човекът управляваше роботите, а не те — човека. Киней бе нещо като пазач на този „склад“. Наистина, той не знаеше със сигурност дали е сам тук, но това изглежда много не го и вълнуваше. Почтеният старец водел отшелнически живот, но когато видял в небето огромния кораб, в душата му се събудило някакво отдавна забравено любопитство и той решил да покани на гости странниците, толкова редки по тия места.

— Значи, вие ни изпратихте тази красива птица? — реши да уточни Стан.

— Може да се каже, че аз.

Всички отговори на стареца бяха така уклончиви.

— А тя наистина ли ви слуша? — продължаваше да разпитва Стан.

— Те всички слушат, но невинаги, и не за всичко.

— А къде отлетя сега?

— Мисля, че отиде да вика приятелките си.

Разговорът вървеше бавно, почти вяло. А междувременно малки платформички с манипулатори, подобни на човешки ръце, сложиха дълга маса направо под открито небе, поставиха около нея столове, и започнаха да носят блюда с ядене и бутилки с напитки като истински сервитьори. Тези примитивни устройства (или същества?), изглежда слушаха стопанина си много повече от птиците. А птиците — какво да се прави! — са високоорганизирани същества (или устройства?), поради това и горди — летят където си искат.

— А без птиците ще можете ли да ни организирате коридор обратно до орбитата? — строго попита Кърк.

— Това нека не ви безпокои — увери го старикът Киней. — Не бързайте. Нека поседим, да хапнем и пийнем, пък после ще видим.

Кърк не беше ощастливен от тази перспектива, но храната изглеждаше съвсем нормална, дори апетитна, а пирянският вожд вече бе разбрал, че тук, в центъра на Галактиката, ако тръгне да хваща бика направо за рогата — нищо не става. Трябваше да се вслуша в съвета на Язон и търпеливо да чака. Нещо за хапване ли? Това никога не пречи.

Но точно това не успяха да направят.

Щом седнаха и се пресегнаха към дебелите пластмасови чаши и изящните многозъби вилици, от небето, плющейки с криле, налетяха същите бели птици. Сега бяха много. Извънредно много. Язон не би се наел да разпознае сред тях онази, която ги беше съпровождала до пещерата на Киней. Напълно загубили своята женственост и красота, те грабеха от всички храни поред, разкъсваха ги на парчета, гълтаха без да дъвчат, ръмжаха, мляскаха, плюеха, задавяха се и за броени минути превърнаха разкошната трапеза в сметище като всичко наоколо. Само че този път бунище от органични отпадъци — с отвратителни огризки и кости, сред вонящи локви, където се смесваше вино, сосове, подправки и птичи курешки.