Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 138

Едва след като изпи още една чашка и замислено сдъвка последвалото я солено коренче от морски морков, той изплю в чинията твърдите влакна и бавно продължи:

— Веднъж, когато бях съвсем млад, няма да казвам преди колко години, до северното подножие на планината Билион в старата хвойнова гора, която и тогава си беше много гъста, към мен се приближи мъдрец и попита: „Искаш ли да видиш мястото, откъдето се появяват на нашата планета странните зверове?“ „Искам — отвърнах простодушно аз, но веднага добавих: — ами военните няма ли да научат, че съм говорил с тебе?“ „Не“ — каза той и аз веднага му повярвах, защото всички знаят, че мъдреците никога не лъжат. Дълго се изкачвахме почти до самия връх на планината, промъквахме се през бодливи храсталаци, през тесни каньони и накрая попаднахме в доста просторна пещера. Когато очите ми постепенно свикнаха с полумрака, разбрах, че в най-отдалечения ъгъл се е притаило нещо. То беше толкова черно, че не само отблясъците на моя факел, но и мощният лъч на космодесантния фенер, оказал се изведнъж в ръцете на мъдреца, не можеха да преодолеят този мрак, светлината потъваше в абсолютна тъмнина, както златна верижка в мастило.

„Това е рванавр — обясни мъдрецът, — направи крачка в него и ще узнаеш много нови неща за обкръжаващия те свят.“ Поканата звучеше, меко казано, съмнително. Тя не само не ми гарантираше безопасност, но даже не ми обещаваше нищо конкретно. И все пак аз направих крачката. Винаги съм обичал да опознавам нови неща. Но най-вече ме убеди този десантен фенер. Само старши офицери имаха право да носят такива, а мъдреците… Та те са горски жители! Цялата сила на тяхната легендарна магия е в глинените амулети с печени червейчета вътре или в завързаните на специален възел опашчици от зелен лемуроид. А тука мъдрец — и такъв фенер! Това беше ново. Неочаквано.

Прекрачих.

И веднага се озовах на морски бряг. Топло, ласкаво море. Червеникавокафяви вълни, увенчани с лимоненожълти гребенчета, пясъкът беше яркооранжев, синееха листата на непознати дървета. Дишаше се леко и свободно, но какви аромати имаше!… С нищо не можеха да се сравнят. Не знам как да го обясня, но даже без външните признаци веднага разбрах, че съм на чужда планета, навярно дори в чужда Галактика. Това беше прекрасно и същевременно страшно. Огледах се. Черно петно трептеше между близките дървета като зловещо знаме на вятъра. Върнах се към него и влязох вътре.

„Сега ти можеш да пътуваш така и без моя помощ“ — съобщи мъдрецът.

„До червеното море ли?“ — попитах аз.

„Не само. Ти ще можеш да попадаш в най-различни светове. Как — ще научиш сам. Повече не съм ти нужен.“ И понечи да си тръгне.

„Почакайте! — извиках аз. — Защо тъкмо на мене доверихте това право? Искам да знам.“

„Това е законно желание — съгласи се той. — Но отговорът едва ли ще ти хареса. На някои планети го обясняват много просто — така искат боговете. На вашата планета обаче (този път той каза «вашата») боговете не са толкова на почит и казано в обичайните за вас термини това ще прозвучи така: «Можеш да се смяташ за най-достойният представител на народа си. Наистина, ако всички хора на планетата можеха да те опознаят, щяха да изберат тебе, Хирон.»“