Читать «Свят на смъртта 4» онлайн - страница 116

— И кога? Точно преди пет хиляди години? Точно когато земяните са построили нашия славен звездолет за непобедимата си древна империя…

— Не позна. Преди двадесет години, а може би и по-малко. Така че всички участници в тази история, даже обикновените смъртни, са живи вероятно.

— Какво? — Мета вече не подозираше будалкане, просто гледаше Язон с широко отворени и поради това още по-красиви очи.

— Точно в това е проблемът. Не бих се юрнал да участвам в археологична експедиция. А тук нещата са много по-сериозни. Солвиц неслучайно е качил тази информация точно в тази директория. Значи тези чудаци от планетата Егриси или от Орхомен имат към мен някакво непосредствено отношение.

— И кога смяташ да летиш?

— Утре!

— И таз хубава!

— Затова исках днес да се поразходим с теб в гората, по тези чудни поляни, за да имам какво да си спомням по далечните пътища.

— Ти си полудял, Язон! Първо, аз ще летя с теб, дори без твое разрешение. А второ… Ето, зарази ме със своите „първо, второ“… Ти да не си забравил защо сме тук? Разходки по чудни поляни! Ние сме на Пир, Язон! Това е Светът на Смъртта. И още не сме го победили.

— Но като че е ясно, че тук и сега няма в какво да се стреля.

— А тогава защо в своите записки, за които е смятал че са предсмъртни, за това място Бручо е написал: „Отбелязах нещо принципно ново, обикновеното оръжие е безсилно против него.“ А след това не можа да си спомни какво е имал предвид и каза, че просто бил бълнувал. Ти вярваш ли в подобно бълнуване?

— Не вярвам — каза Язон. — Но допускам такава възможност. Схващаш ли разликата?

— Демагог си беше, такъв си и остана! По-добре си отваряй очите, пътешественико към центъра на Галактиката.

— Какво да гледам, Мета? За кой път вече обикаляме това райско кътче? Седни. Почини си.

Те седнаха на едно повалено дърво и Язон произнесе полуутвърдително-полувъпросително:

— Да взема да си запаля.

— Да, разбира се — отвърна Мета с още по-неясна интонация.

— Добре — каза Язон, докато все пак запалваше. — След като ще летим заедно, кажи какво мислиш за цялото това безобразие? За какъв дявол съм им потрябвал на всички тях: на древния учен Солвиц — двукратен беглец от нашата Вселена, или на Бервик, член на Обществото на Гарантите на Стабилността, сега пък и на някакви царе от центъра на Галактиката? Какво толкова съм направил, а? Как мислиш?

— Няма какво да му мисля — отсече Мета с пирянска простота. — На Солвиц и на Бервик просто им трябваше твоят мозък, но аз на първия не го дадох, и на втория няма да го дам. А колкото до царете… Честно казано трудно се ориентирам. Там всичко е разказано толкова странно, в тая твоя „шифрограма“. Като че четеш някаква старинна книжка, само че не дотам, защото прилича на коментар за съвсем съвременни… ако не деца… на студенти, или…

— Аз какво ти казвам — кастикусийска салата! Изобщо, ясно е откъде се получава стиловата бъркотия. Лингвистичният анализ, който направихме, показа, че първо е писано на древногръцки, след това, за да може да бъде транслиран в ефира, е превеждан на егрисиански, а след приемането е дешифриран на междуезик, но през есперанто, защото Солвиц отначало грешно го приел за старинна имперска шифротелеграма. При толкова многократен превод стилът на повествованието, разбира се, малко е пострадал. Но най-лошо е положението със смисъла: в историята за Фрайкс и златната обвивка наистина има някакви недоизказани и недообмислени фрази. Например, как Фрайкс, изпращайки шифрограмата, е могъл да напише всичко в трето лице и освен това да описва събитията в минало време, как всъщност са получили шифрограмата му? Ти само помисли…