Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 6

Нещата, които Файлийн виждаше ежедневно на това място, никога не бяха весели, и вероятно поради тази причина, а не от скука, слушаше своя ободрителен мелодичен рок при всяка възможност, независимо дали работеше на рецепцията, или долу в офиса на моргата. На Скарпета не й пукаше, стига да няма скърбящи семейства, които биха могли да чуят музиката и текстовете и да ги сметнат за провокативни или неуважителни.

— Кажи на госпожа Дериън, че идвам — каза Скарпета. — Трябват ми петнайсетина минути да проверя някои неща и да погледна документите. И хайде да се въздържаме от музика, докато си тръгне, бива ли?

Вляво от фоайето се намираше административното крило, което Скарпета делеше с доктор Едисън, двама асистенти и началничката на личния състав, която в момента бе на меден месец и щеше да се върне чак след Нова година. В половинвековна сграда като тази нямаше никакво излишно място, така че не бяха успели да поместят Скарпета на третия етаж, където се намираха кабинетите на щатните съдебни патолози. Когато бе в града, тя използваше бившата конферентна зала на първия етаж, с изглед към тюркоазносините тухли на входа откъм Първо авеню.

Отключи вратата и влезе. Окачи палтото си, остави кутията с обяда на бюрото и седна пред компютъра.

Отвори уеб браузър и написа в полето за търсене „БиоГраф“. В горната част на екрана се появи въпросът „Може би имате предвид: БиоГрафия“. Не, нямаше предвид това. Звукозаписна компания „Биограф Рекърдс“. Не бе каквото търсеше. „Американ Мютоскоп енд Биограф Къмпани“, най-старата кинокомпания в Америка, основана през 1895-а година от изобретател, работил за Томас Едисон, далечен праотец на главния съдебен лекар, макар че тя не бе сигурна колко поколения ги делят. Интересно съвпадение. Нямаше нищо за БиоГраф с главно Б и главно Г, така както бе щамповано на гърба на необичайния часовник, който Тони Дериън носеше на лявата си китка, когато бяха докарали тялото й в моргата тази сутрин.

В Стоу, Върмонт, валеше силен сняг. Големи мокри снежинки, които се трупаха по клоните на елите и белите борове. Ски лифтовете по Грийн Маунтинс приличаха на бледи паяжини, почти невидими в бурята и неподвижни. Никой не караше ски в това време, никой не правеше нищо, освен да си седи у дома.

Хеликоптерът на Луси Фаринели бе останал в близкия Бърлингтън. Поне бе прибран на сигурно място в хангара, но тя и помощник окръжният прокурор на Ню Йорк Джейми Бъргър нямаше да ходят никъде в близките пет часа, а може и повече. Във всеки случай не и преди девет вечерта, когато се очакваше бурята да отмине на юг. Тогава условията щяха да са отново летателни, с таван над деветстотин метра, видимост поне осем километра и североизточен вятър със скорост до трийсет възела. Щяха да имат страшен попътен вятър за полета към Ню Йорк и би трябвало да стигнат навреме за онова, което имаха да свършат, само че Бъргър не бе в настроение. Цял ден седеше в другата стая и говореше по телефона, и дори не се опитваше да бъде мила. Според нея лошото време ги бе задържало тук по-дълго от предвиденото и щом Луси бе пилотът, значи вината бе нейна. Нямаше значение, че метеоролозите бяха сгрешили и че първоначалните две малки бури се бяха слели в една над Саскечеуан, Канада, и към тях се бе прибавила арктическа въздушна маса, създавайки истински звяр.