Читать «Проектът Калигула» онлайн

Патриша Корнуел

Проектът Калигула

На Майкъл Рудел — адвокат, приятел, ренесансов човек

И както винаги, на Стейси

„На живите дължим уважение.

На мъртвите дължим само истината.“

Волтер, 1785 г.

Благодарности

Изказвам специални благодарности на следните технически съветници:

Д-р Стейси Грубър, директор на Центъра за неврологични изследвания в болница „Маклийн“; преподавателка в Катедрата по психиатрия на Медицинския факултет на Харвард.

Барбара Бъчър, началник личен състав и директор на съдебните разследвания в нюйоркската Служба по съдебна медицина.

Заместник-комисар Пол Дж. Браун, Нюйоркско полицейско управление.

Никълъс Петрако, технически ръководител в Отдела по криминалистика на Нюйоркското полицейско управление.

Детектив лейтенант Марк Тори, командир на сапьорския отряд към Нюйоркското полицейско управление.

Д-р Луис Шлезинджър, преподавател по съдебна психология в колежа по наказателно правосъдие „Джон Джей“.

Д-р Марсела Фиеро, бивш главен съдебен лекар на Вирджиния.

Помощник окръжен прокурор Лиса Фриъл, ръководител на Отдела за сексуални престъпления към Окръжната прокуратура на Ню Йорк.

Лори Бруно, медиум от „Магия: Вещерството на Стария свят“ в Сейлъм, Масачузетс.

1.

Леден порив на вятъра откъм Ийст Ривър задърпа палтото на д-р Кей Скарпета. Беше една седмица преди Коледа, но нищо на 30-а улица не намекваше за празника — на мястото, което тя мислено наричаше Трагичния триъгълник на Манхатън: три върха, обединени от злочестие и смърт. Зад нея бе Мемориал Парк — голяма бяла палатка, в която се помещаваха вакуумно опаковани човешки останки от Кота Нула, все още неразпознати или непоискани от роднините на жертвите. Отпред и вляво се намираше бившата психиатрична болница „Белвю“, сграда от червени тухли в готически стил, която сега служеше като приют за бездомници. Срещу нея бе товарната площадка на Службата по съдебна медицина. Стоманената врата бе отворена и един камион влизаше на заден ход, за да разтовари още палети с шперплат. Денят в моргата бе минал шумно, в коридорите непрестанно ехтяха ударите на чукове и звукът се разнасяше като в амфитеатър. Служителите ковяха прости чамови ковчези с всякакви размери — и за възрастни, и за деца, като едвам насмогваха на растящите нужди на града за служебни погребения. Това се правеше с цел икономия. Както и всичко останало.

Скарпета вече съжаляваше за чийзбургера и пържените картофи, които си носеше в картонена кутия. Колко ли време бяха стояли в машината за претопляне в бюфета на Медицинския факултет на Нюйоркския университет? Вече бе късно за обяд, наближаваше три, и тя подозираше, че храната е загубила всякаква апетитност, но нямаше време да си поръча нова или да отиде до салатения бар, да се храни здравословно или дори да яде нещо, което би й доставило удоволствие. Днес вече бе имала петнайсет случая — самоубийства, злополуки, убийства и бедняци, умрели без лекарска грижа или, което бе още по-тъжно, сами.

Беше започнала работа рано, още в шест сутринта, и до девет бе свършила с първите две аутопсии, оставяйки за накрая най-лошото — млада жена, чиито наранявания и следи по тялото изискваха много време и бяха объркващи. Бе прекарала над пет часа с Тони Дериън, като съставяше изключително подробни диаграми и бележки, направи десетки снимки, прибра мозъка цял в кофа с формалин за по-нататъшно изследване, взе повече проби от обикновено: на телесни течности, части от органи и тъкани — с две думи, проучи и документира всичко възможно в един случай, който бе странен не заради своята необичайност, а заради своята противоречивост.