Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 5

— Там я оставих. Папката с копията от документите е на бюрото ти.

— Благодаря. Ще я погледна, като се кача горе. Ти я вкарай в асансьора, а аз ще поема нещата от другия край — каза Скарпета. — Би ли съобщила на доктор Едисън, че ще пропусна оперативката в три? Впрочем, тя вече е започнала. Да се надяваме, че ще успея да го хвана, преди да си тръгне. Двамата трябва да поговорим за този случай.

— Ще му кажа. — Рене сложи ръце на дръжката на стоманената количка. — Успех тази вечер по телевизията.

— Кажи му, че съм му пратила снимките от местопрестъплението, но до утре няма да мога да продиктувам протокола от аутопсията и да му занеса снимките от нея.

— Видях рекламите на шоуто. Супер са. — Рене още приказваше за телевизията. — Само дето не мога да понасям Карли Криспин и онзи профайлър, как му беше името, който виси там през цялото време. Доктор Ейджи. Писна ми да приказват все за Хана Стар. Обзалагам се, че Карли ще те пита за това.

— Си Ен Ен знаят, че не обсъждам активни случаи.

— Мислиш ли, че е мъртва? Защото аз определено мисля. — Гласът на Рене последва Скарпета в асансьора. — Също като онази от Аруба, как се казваше? Натали? Хората не изчезват без причина — и тя е, че някой е искал да изчезнат.

Бяха обещали на Скарпета. Карли Криспин не би й причинила това, не би посмяла. Скарпета не беше просто някакъв си експерт, външен човек, случаен гост, телевизионно дрънкало, размишляваше тя, докато асансьорът се издигаше. Тя бе старшият съдебномедицински анализатор на Си Ен Ен и твърдо бе заявила на изпълнителния продуцент Алекс Бахта, че няма да обсъжда или дори да намеква за Хана Стар, красивата финансова акула, която сякаш се бе изпарила един ден преди Деня на благодарността. Последната информация за нея бе, че са я видели да се качва в жълто такси на излизане от ресторант в Гринич Вилидж. Ако се бе случило най-лошото, ако тя бе мъртва и тялото й се появеше в Ню Йорк Сити, случаят щеше да е в юрисдикцията на тази служба и току-виж се озовал в ръцете на Скарпета.

Слезе на първия етаж и тръгна по дългия коридор покрай Отдела за специални операции, Мина през още една заключена врата и се озова във фоайето. Обзавеждането тук се състоеше от столове и канапета, тапицирани в тъмночервено и синьо, масички за кафе и стойки със списания, а на един прозорец към Първо авеню имаше коледна елха и менора. Над бюрото на рецепцията в мрамор бе изсечен надписът: Taceant colloquia. Eifugiat risus. Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae. „Нека разговорите замлъкнат. Нека смехът утихне. На това място смъртта се радва да помогне на живите“. От радио, оставено на пода зад бюрото, звучеше музика: Игълс пееха „Хотел Калифорния“. Файлийн, една от пазачките, бе решила, че нищо не й пречи да изпълни празното фоайе с онова, което наричаше „свои мелодии“.

„… Можеш да освободиш стаята, когато пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш“ — припяваше тихо Файлийн, без да усеща иронията.

— Няма ли някой в чакалнята за семействата? — попита Скарпета.

— О, съжалявам. — Файлийн посегна надолу и изключи радиото. — Не мислех, че може да го чуе оттам. Но няма нищо. Мога да мина и без моите мелодии. Просто ми става адски скучно. Само седя и седя, и нищо не се случва.