Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 15

На улицата не беше по-хубаво. Тъмнината, с която безуспешно се бореха редките лампи, скриваше външната неугледност на улиците. Но тя не можеше да скрие нито рязката музика, носеща се от прозорците, нито отровната воня на изгорял бензин.

Тихо писукащата гривна-указател ме водеше по тротоарите, от сграда към сграда, към ограденото с метална мрежа бетонно здание — трансформаторната подстанция. Минавайки покрай нея, аз, без да спирам, извадих от джоба си тежкото топче на електрическия разрядник и го хвърлих през оградата. В определения момент то ще изпълни своята задача: ще изгори предпазителите и ще се разпадне на прах. И от този миг реалността ще стане друга.

До един невзрачен пететажен блок гривната изписука за последен път и млъкна. Бях при целта си. На третия етаж светеше познатият ми от снимките прозорец. Завесите бяха спуснати и аз се напрегнах. Но в този момент на прозореца се появи тънък силует на момиче, тя отвори прозореца и дръпна завесите. Погледнах часовника си и се успокоих — всичко вървеше по план.

Десетина минути седях на пейката до входа, поглеждайки към прозореца. Знаех какво си говорят и как ще приключи разговора. Някъде наблизо тийнейджърска компания измъчваше китара и се псуваха с прегракнали гласове, но не ми обръщаха никакво внимание. И правилно: в джобовете си имах достатъчно препарати, за да потопя в сладък сън целия квартал.

Именно в тази минута, слушайки умело заучената грозна псувня и пискливия смях на момичетата от компанията, аз престанах да се колебая. Уродливостта на това време заглушаваше съвестта ми. Такъв свят нямаше право да изисква грижливо отношение към себе си. Той беше направил твърде малко, за да можеш да го наречеш човешки свят. Да го поправиш беше не по-голямо престъпление от това, да напляскаш провинило се дете…

Гривната-часовник запулсира, плътно обгръщайки китката ми. Още веднъж погледнах към осветения прозорец.

И стана тъмно. Компанията с китарата замлъкна за миг, а после избухна във възторжен рев. В някои от прозорците затрептяха жълтите огънчета на свещи и слабите лъчи на фенерчета. Прозорецът на третия етаж оставаше тъмен.

Кулата от кубчета се заклати.

Стори ми се, че за секунда цялото ми тяло беше пронизано от остра болка. Може би ме е докоснала слабата вълна на променящата се реалност. А може би просто нервите ми не издържаха…

Кулата от кубчета стана друга.

В болницата спря тока и докторите безпомощно стояха до операционната маса. Генераторът не се включваше… Шофьорът, влизайки в тъмния гараж, смачка вратата на новия си автомобил. Сега му предстоеше дълго обикаляне по сервизите.

Кулата от кубчета се заклати.

Това е само от нерви, успокоявах се аз. Само нерви. Твърде богато въображение. Токът спря само в един малък квартал — тук няма нито болници, нито гаражи. По телевизията излъчват скучни предавания, които никой не гледа. След девет минути псуващият електротехник ще вдигне шалтера и в домовете отново ще стане светло. Хората ще се върнат към своите работи… а Галя, която още от малка се бои от тъмнината, слабо ще изписка, прикривайки се със завивката. Но вече ще е късно. Кубчето в основата на пирамидата ще се смени. Момичето, което Денис Рюмин ще смята за своя дъщеря, ще предаде на потомците си здрави гени.