Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 16

Просто нервите ми са разклатени.

Китарата най-накрая премина в по-умели ръце. Чу се бавен минорен акорд. И тънък, съвсем момчешки глас запя:

В града на ненаписаните писма, В кралството на неизречените думи Аз от миналото съм независим, Аз съм пришълец от света на сънищата. Мога да бродя тук с часове, Слушайки шепота на листопада. Само споменът остана с нас, Но може би така и трябва…

Нерви, нерви. Защо ме побиват тръпки от простите, лошо римувани думи на авторската песен? Дали защото и аз съм пришълец от света на сънищата, който е независим от миналото?

И ти шепна припряно, Сякаш догонвайки вчерашния ден: „Искам да бъдеш щастлива, Аз те обичам. Колко е страшно това…“

Китарата млъкна. Някой изпсува — но тихо, сякаш се съмняваше дали си струва. А гривната на китката ми запулсира.

В прозорците отново блесна светлина. Тийнейджърската компания посрещна това с недоволно ръмжене. Облегнах се на пейката и притворих очи. До появяването на Виктор имаше осем минути. Последната част на заданието ми — да разваля впечатлението му от днешната вечер. Повторението на такива срещи е нежелателно…

Той излезе от входа, подсвирквайки си весело. С бърза и уверена крачка мина край мен. Знаех накъде бърза — към автобусната спирка. И дори помнех номера на автобуса, с който Виктор ще потегли за вкъщи. Но първо ни предстои кратка среща.

Догонвайки го, извадих филтрите от носа си. Просто така, по навик — да бъда напълно „въоръжен“ в отговорни моменти. Виктор беше с пет години по-голям от мен — друг е въпросът, че физически бях много по-развит от него.

Виктор тръгна през парка, съкращавайки пътя си. Именно там, на тясната тъмна алея с шумящите под краката листа, успях да го догоня.

Когато ни разделяха няколко крачки, Виктор рязко се обърна. Огледа ме преценяващо и каза:

— Какво, въпроси ли имаш?

Кимнах:

— Имам. Доволен ли си от днешната вечер?

Той дори не успя да се учуди. Кимна, мълчаливо приемайки моята осведоменост за аксиома. И замахна, целейки се в лицето, силно, но не толкова бързо, колкото трябваше.

Прикляквайки, за да избягна удара, аз изведнъж разбрах — той не лъже. Той е доволен. Станалото напълно го устройваше. Той беше доказал пред себе си своето превъзходство над съперника-братовчед. Неговото самолюбие е спасено. А думите, казани преди час, са само лъжа, словесна баластра, стандартни хватки.

Този път, наистина, проработили благодарение на моята помощ.

Осъзнах всичко това докато се гмурках под ръката му, замахвайки късо и бързо. И ударът, замислен като символичен, се получи пълноценен. В челюстта, в плътно стиснатите устни, в доволното, уверено лице.