Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 17

Стиснатата в юмрука ми пластмасова ампула се спука, изпускайки облак безцветен газ. Виктор вдиша конвулсивно и падна на земята.

Стоях над него, разтривайки изтръпналите си пръсти. Такъв удар би бил напълно достатъчен, дори и без наркотик. Но газът гарантираше, че Виктор ще лежи в безсъзнание поне половин час. Впечатлението от днешната вечер ще бъде развалено със сигурност. А на мен повече не ми трябва.

— Затова пък имаш добри гени — полугласно казах аз. И натиснах копчето за повикване върху часовника си.

Миг преди да докосна копчето, над дърветата в парка се появи полусферата на темпоралната сонда.

* * *

Кулата от кубчета устоя. Светът не се промени. Или поне моят свят и този на Едгар. Ние отново седяхме у тях и пиехме кафе.

— Ако са възникнали някои изменения — философстваше Едгар, — то те е трябвало да се случат. Така че не се обвинявай.

— И не възнамерявам.

— Освен всичко друго, ние извършихме велик експеримент. Жалко, че никой и никога няма да научи за него.

Кимнах. И извадих от джоба генетичното заключение:

— Едгар, печатът още е червен.

— Разбира се. Листът е бил с теб, изолиран от темпоралното поле на сондата. Това е останка от предишната реалност. Поискай копие на заключението.

Наведох се над видеофона и набрах номера на генетичния център. Съобщих своя код и помолих да изведат на екрана копие.

Колкото и да е странно, почти не се вълнувах. Едгар нервничеше много повече. Търсене в архива продължи няколко секунди. После се появи изображение.

— Печатът е зелен — тихо каза Едгар. — Поздравявам те, Миша. Аз изпълних обещанието си.

„Разрешено. Генетичен контрол“. Обезличена, обтекаема формула. Право на щастие, право на пълноценност. Признанието на нас с Катя за нормални хора.

Дори не можех да се радвам. Гледах зеления печат като на нещо подразбиращо се. Нима след като си бил във вчерашния ден преставаш да се радваш на утрешния?

— И аз ще изпълня обещанието си — казах аз. И продиктувах на Едгар името и адреса на момчето, което беше негов син.

— Прилича ли на мен? — бързо попита Едгар.

Свих рамене. Допих кафето си.

— Не много. И аз те поздравявам, Едгар. Сбогом.

Той не искаше да ме задържа. Когато излизах от вилата, Едгар вече седеше зад компютъра. Готвеше задание за темпоралната сонда. Искрено пожелах грохналият апарат да издържи това последно натоварване.

Поръчаната от Едгар кола ме чакаше на пътя. Първо отидох в генетичния център и там, от ръцете на усмихнатото момиче, получих украсеното със зелен печат заключение. После колата ме откара в малкото крайбрежно кафе, където винаги се срещахме с Катя.

Тя ме чакаше на любимата ни масичка. С купичка от неизменния портокалов сладолед, който предпочиташе пред всички останали видове. И бенката продължаваше да стои на бузата й. И усмивката й блесна, както преди. И косите й миришеха само на Катя, когато тя положи глава на рамото ми.

— Миша…

Аз затворих очи, прегръщайки я през рамото. Всичко е наред. Печатът е зелен. Аз те обичам, колко е страшно това…