Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 14

— Не можеш да извадиш кубче от основата на кулата, без цялата кула да се заклати… — тихо казах аз. И тръгнах към светещия овал на люка. За миг проблесна мисъл — дали да не поговоря с Катя? Но после разбрах, че не мога да я погледна в очите.

Бронираната врата се затвори зад мен. Сондата трепна, издигайки се във въздуха. Аз потеглях на път към основата на кулата от кубчета.

Времето. Четвъртото измерение, привилегия на фантастите и историците. Неустойчив океан от темпорално поле, в което плават островчета от звезди и планети, архипелази от галактики и рифове от неосъществени вероятности.

Времето. Онова, което не можеш да си представиш, но можеш да използваш. За всякакви цели — както безкрайно високи, така и безкрайно ниски. А в безкрайността всички прави се пресичат.

Времето. Стремително намаляващи зелени цифри на екрана. Бучене на генератори, разкъсващи темпоралното поле.

Времето. Назад и назад, към изворите. Формирането на федерации и рухването на империи. Въвеждането на контрол над генотипа и мутационните взривове. Унищожаването на атомното оръжие и Малкият Ядрен конфликт. Откриването на универсалния имуностимулатор и Великата Пандемия от Контактна Хемобластоза. Първата марсианска експедиция и постояването на Лунната база. Назад, към миналото. Към тихия и патриархален двайсети век.

Хиляда деветстотин деветдесет и втора година. Дванайсети октомври. Девет часа вечерта. Четирийсет минути до намесата.

Време е.

Зумерът на пулта забръмча тихо, напомнящо. Светлината в тясната каюта стана по-ярка. Бронираната врата се плъзна нагоре.

Пригладих косата си с внезапно изпотената си длан. И излязох от сондата в двайсети век.

Сондата беше кацнала на покрива на някаква сграда. Още щом стъпих на неравния, залят с тъмна смола покрив, полусферата примигна и се разтвори във въздуха. Сондата се скри във времето, някъде в предишната секунда, невидима, но готова да се притече на помощ.

В един от джобовете ми имаше универсален шперц — тънък цилиндър от мека пластмаса, способен да приема всякаква форма и да става твърд като стомана. Но той се оказа излишен — една от вратите, водещи от стълбите към покрива, се оказа отключена. Сондата не напразно беше избрала това здание.

Спуснах се по студената желязна стълба и стъпих върху мръсния бетонен под на входа. На стълбищната площадка имаше четири врати — дървени, облицовани с грозна синтетична кожа, украсени с мрачна тъмна боя. На тавана светеше малка лампа без плафон. Нямаше асансьор.

Нерешително, премествайки крака с неволна гнусливост, аз тръгнах надолу. В кварталите на любителите на миналото и във филмите на историческа тема всичко това изглеждаше далеч по-романтично. Тук обаче, в лишеното от всякакъв ореол минало, мръсотията беше мръсотия, бедността — бедност, а вонята — воня.

Миризмите ме задушаваха, прониквайки през преградите на газовите филтри. В тях нямаше нищо особено: изгоряла храна, синтетични перилни препарати, човешка пот. Всичко това го имаше и в моето време. Само че тук храната беше некачествена, праховете — леко отровни, а хората изобщо не бързаха да вземат душ след работа. За обикновения човек, не „нюхач“, би било много по-просто на мое място.