Читать «Свръхнова» онлайн - страница 86

Катин се опита да прикрие учудването си.

— Добре, капитане.

— Югозапад 12 — повтори момичето. — Вземете този асансьор и се качете едно ниво нагоре. Това ли е всичко?

— Да — отговори Лорк и се обърна към екипажа. — Ще се видим по-късно.

Катин го последва.

Върху мраморни блокове зад вития ескалатор се виждаше главата на дракон, висока десет фута. Катин се вгледа в ребрата по тавана на каменната паст.

— Баща ми дари това на музея — обяви Лорк, когато стъпиха върху ескалатора.

— О, така ли?

— От Нова Бразилия е. — Когато се издигнаха до средата, челюстта падна. — Когато бях малък си играех в един от неговите първи братовчеди. — Смалилите се туристи пъплеха по пода.

Златния покрив ги пое.

После слязоха от ескалатора.

Картините бяха подредени на различно разстояние от централното осветление на галерията. Многообективната лампа хвърляше върху всяка окачена рамка светлина, най-близка (както бе възприето от няколкото ученика на Алкейн) до светлината, при която е бил създаден оригинала на всяка картина: естествена или изкуствена, при червено или бяло, жълто или синьо слънце.

Катин огледа около дузината хора, които разглеждаха изложбата.

— Няма да стигне за минута-две — каза капитанът. — Доста е далече оттук.

— О, о — Катин прочете един от надписите на изложбата.

„Моят народ в образи.“

Над главите им имаше екран за съобщения, по-малък от този в залата долу.

Точно в този момент на него имаше информация, че всички картини и фотографии са на художници от последните три столетия и показват мъже и жени, които работят или играят на техните различни пространства. Преглеждайки списъка на художниците, Катин с огорчение осъзна, че са му познати само две имена.

— Исках да дойдеш с мен, защото имах нужда да поговоря с някого, който може да разбере за какво става въпрос.

Учуден, Катин вдигна поглед.

— Моето слънце, моята Нова. Съзнанието ми почти е привикнало с нейния блясък. И сега се чувствам като човек, озарен от тази силна светлина. През целия ми живот хората около мен винаги са правили това, което съм искал от тях. Когато не са…

— Ти си ги заставял, нали?

Лорк сви жълтите си очи.

— Когато не са, аз просто установявах какво могат да правят и ги използвах за това. Все се намира някой друг, който да свърши другата работа. Искам да говоря с някой, който ще ме разбере. Но само с говорене работата няма да стане. Ще ми се да направя нещо, за да ти покажа какво значи всичко това.

— Аз… Не съм сигурен, че разбирам…

— Ще разбереш.

„Портрет на жена“ (Белатрикс IV) — дрехите й бяха отпреди двадесет години. Бе седнала до един прозорец и се усмихваше в златната светлина на едно слънце, което не беше нарисувано.

„Тръгни с Аштон Кларк“ (неизв.) — той бе възрастен човек (старец). Работническият му комбинезон бе излязъл от мода още преди двеста години. Канеше се да се изключи от една огромна машина, която беше толкова голяма, че не можеше да се види какво представлява.

— Това ме учудва, Катин. Семейството ми — поне по бащина линия — е от Плеяди. Аз обаче израстнах в собствения си дом, говорейки като жител на Драко. Баща ми принадлежеше към онзи тесен кръг жители на Плеяди от старата генерация, които продължават да поддържат идеите на техните предци от Земята и Драко, въпреки че петдесет години преди най-ранният от тези художници да е хванал четка в ръката си, Земята вече е престанала да съществува. Когато създам свое собствено семейство, вероятно децата ми ще говорят по същия начин. Струва ли ти се странно това, че ние с теб очевидно повече си приличаме, отколкото примерно с Тайи и Себастиан.