Читать «Свръхнова» онлайн - страница 88

— Искаш да кажеш, че Андърууд е убил Морган.

— О, да разбира се… Имам предвид… — От смущение бузите му пламнаха. — Да, но не исках…

Между картините към тях се приближаваше една жена в бяло. Косата й бе сребриста и събрана на висок кок.

Тя бе слаба.

Тя бе стара.

— Лорк! — Тя протегна ръце. — Бъни ми каза, че си тук. Мислех да се качим в моя кабинет.

Разбира се, помисли Катин. Повечето нейни снимки, които бе виждал, датираха отпреди петнадесет-двадесет години.

— Благодаря, Саяна. Можехме и сами да се качим. Но не исках да те притеснявам, ако си заета. Няма да ти отнема много време.

— Глупости. Елате с мен. Точно разглеждах едни калкулации за половин тон светлинни скулптури от Вега.

— От републиканския период ли? — попита Катин.

— Уви, не. Ако беше така, може би щяхме успешно да ги пробутаме на някого и да се отървем от тях. От сто години по-ранен период са и нищо не струват. Елате!

Поведе ги между окачените платна, след това погледна широката метална гривна, която покриваше розетката на китката й. Една от микроточките просветваше.

— Извинете, млади господине — тя се обърна към Катин, — вие носите някакво… записващо устройство, нали?

— Защо… да, нося.

— Трябва да ви помоля да не го използвате тук.

— О, аз не…

— Напоследък не ми се е случвало, но имаше един период, в който ми беше трудно да опазя своето усамотение — тя постави сбръчканата си ръка върху неговата. — Нали разбирате? Тук има автоматично изтриващо поле, което ще заличи всичко на устройството веднага щом то бъде задействано.

— Катин е в моя екипаж, Саяна. Но този екипаж съществено се различава от предишния. Няма повече тайни.

— Така и предположих. — Тя махна ръката си. Катин я наблюдаваше как се спуска върху белия брокат.

Тя заговори:

— Когато дойдох в музея тази сутрин, заварих тук съобщение за теб от Принс.

При тези думи Катин и Лорк впериха погледи в нея. Стигнаха края на галерията. Тя се обърна рязко към Лорк.

— Това доказва твоите думи за тайните. — Веждите като светъл метал блеснаха върху лицето й.

Веждите на Лорк бяха ръждивометални. Блясъкът им се прекъсваше от белега. „По всичко личи, помисли си Катин, че това е родова черта.“

— Той на Ворпис ли се намира?

— Нямам представа. — Врата се открехна и те минаха през нея. — Но той знае, че ти си тук. Нали това е по-важното?