Читать «Свръхнова» онлайн

Самуел Дилейни

Свръхнова

ГЛАВА ПЪРВА

Драко, Тритон, Хел3, 3172

— Ей, Мишок! Изкарай ни нещо! — подвикна един от механиците на бара.

— Още ли не си се цанил на някой кораб? — сгълча го другият.

— Ще ти ръждяса розетката на гръбнака. Хайде, покажи ни нещо.

Мишока престана да върти пръст по ръба на чашата си. Искаше да каже „не“, но започна с „да“. После се намръщи.

Механиците също се намръщиха.

Той беше стар човек.

Той беше силен мъж.

Докато Мишока изтегляше ръката си към ръба на масата, несретникът се клатушка напред. Бедрото му се удари в бара. Дългите му пръсти се натъкнаха на крака на стола, който заигра върху плочника.

Беше стар. Силен. И третото, което забеляза Мишока — беше сляп.

Олюля се пред масата на Мишока. Замахна с ръка напред. Жълти нокти докоснаха бузата на Мишока (крака на паяк?).

— Ей, момче…

Мишока се загледа в перлите зад грубите, потрепващи клепачи.

— Ей, момче. Знаеш ли какво беше това?

„Положително е сляп, помисли си Мишока. Движи се като слепец. И главата му някак си е издадена напред. А очите му…“

Старецът протегна ръката си, хвана стола и го избута до него. Тръшна се на седалката и столът изскърца под тежестта му.

— Знаеш ли как изглеждаше това, как се усещаше, как миришеше, знаеш ли…

Мишока поклати глава, а пръстите отново докоснаха бузата му.

— Ние, момче, се измъквахме, а тристата слънца от съзвездието Плеяди като локви от млечни скъпоценности блестяха от лявата ни страна. Дясната беше обгърната от черен мрак. Корабът бях аз, аз бях кораб. С тези куплунги — той чукна по масата с придатъка към китката си: щрак! — дето бяха свързани с платната. И тогава, — четината на брадата му се издуваше и хлътваше на всяка дума, — точно в центъра на мрака — светлина! Светлината се разрастна, сграбчи очите ни, както си лежахме в камерите на енергийния излъчвател и не ги пусна. Изглеждаше, сякаш Вселената се е разбунила и свирепства цял ден. Не можех да изключа сензорите. Не виждах нищо. Тук се бяха събрали всички цветове, които можеш да си представиш и бяха обагрили нощния мрак. И накрая, шоковите вълни: стените закънтяха. Магнитна индукция разтърсваше нашия кораб, разкъсваше ни на части. Но тогава вече бе твърде късно. Аз бях ослепял.

Той отново седна на стола.

— Момче, аз съм сляп. Но слепотата ми е странна — аз мога да те виждам. Аз съм глух, но ако ми заговориш, ще мога да разбера почти всичко. Обонятелните ми окончания са мъртви, както и вкусовите папили на езика ми.

Дланта му погали бузата на Мишока.

— Не мога да усетя строежа на лицето ти. Повечето осезателни нервни окончания също са убити. Гладка ли е кожата ти или си четинест и грапав като мен?

Той се засмя и показа два реда пожълтели зъби, забодени в кърваво, кървавочервени венци.

— Дан е сляп по странен начин.

Ръката му се плъзна надолу по дрехата на Мишока и сграбчи ширитите й.

— По странен начин, да. Повечето хора ослепяват и попадат в черен, непрогледен мрак. Аз имам огън в очите си. Цялото залязващо, разпадащо се слънце е в главата ми. Светлината предизвиква постоянна възбуда на пръчиците и конусчетата на ретината, завърта се в една цветна дъга и изпълва орбитите. Това виждам аз сега. И ти, очертан като силует тук, осветен там, един огрян от слънце дух на цял ад разстояние срещу мен. Кой си ти?