Читать «Свръхнова» онлайн - страница 84

Тръгнаха през провисналите мрежи. Останалите ездачи продължаваха да опъват мрежите си.

— Ей, ти на това нещо свириш ли ще?

Всички обърнаха погледи към него. Един от ездачите на мрежите се спусна до половината на примките, оттам скочи на пода.

— Това аз искам видя.

— Разбира се свири ще — възкликна Лео.

— Знаете ли, всъщност аз… започна Мишока. Срещата с Лео му донесе толкова радост, колкото удоволствие му носеше самовглъбяването.

— Хубаво! Защото Лео само за това говори.

Докато вървяха през плетениците, към тях се присъединиха и други ездачи на мрежи.

Алекс седна на най-долното стъпало на стълбата, водеща към балкона за наблюдение. Държеше се за рамото, а глава си беше прислонил на стъпалата. От време на време той всмукваше небръснатите си бузи.

— Виж — обърна се Мишока към Лео, — защо не отидем някъде да вземем нещо за пиене? Хем ще си поговорим. Ще ти посвиря преди да…

— Сега свири! — настояваше Лео. — Говорим после ще.

Алекс отвори очи.

— Това ли е момчето, за което… — той направи болезнена гримаса — …си ни разказвал, Лео?

— Виждаш ли, Мишок. Дори след цяла дузина години слава се носи твоя.

Лео обърна с крак една кутия от машинно масло, която се търкаляше на цимента.

— Седни тук.

— Стига, Лео. — Мишока премина на гръцки. — Не съм във форма. Приятелят ти е болен и сигурно не иска да го притесняваме…

— Малакас! — отвърна Алекс и изплю кървава храчка между оръфаните си колене. — Изсвири нещо. Така ще забравя болката. По дяволите, кога ще дойде проклетият му доктор?

— Нещо за Алекс ти свири.

— Това е… — Мишока погледна ранения ездач на мрежи, после се обърна и хвърли поглед върху застаналите до стената мъже и жени.

Усмивката върху лицето на Алекс беше примесена с болка.

— Изкарай ни някой номер, Мишок.

Никак не му се свиреше.

— Добре.

Извади сиринкса от сака си и преметна каиша през главата си.

— Докторът сигурно ще дойде точно по средата — подхвърли Мишока.

— Дано да дойде бързо — простена Алекс. — Сигурен съм, че най-малко ръката ми е счупена. Не си усещам и крака, пък и отвътре нещо ми кърви… — отново изплю кървава храчка. — След два часа трябва отново да изляза на лов. Най-добре ще направи, ако ме закърпи набързо. Ако този следобед не изляза на лов, ще го съдя. Платил съм си проклетите здравни осигуровки.

— Той ще те оправи бързо — увери го един от ездачите. — Досега не е изпуснал нито една осигурителна полица. Млъкни и остави хлапето да свири…

Не довърши изречението си, защото Мишока беше започнал да свири.

— Космосът е обърнат — промърмори Катин. Светлината се отразяваше в стъклото и го обагряше в бакърено. Хиляди и хиляди кръгли прозорци оформяха вдлъбнатата фасада на Алкейн.

Катин бавно се разхождаше по пътеката край реката, която се виеше в градината на музея. Реката — същата тежка мъгла, която се плискаше в полярния Ворпис — се стелеше край брега. По-нататък течеше под сводеста и ярка стена.

Капитанът бе далеч пред Катин, така че сенките им върху изгладените камъни бяха еднакво дълги. Измежду фонтаните се движеше ескалатор, който постоянно изкачваше платформа с множество посетители, по няколкостотин наведнъж. Но само за секунди те се разпръскваха из пъстрите пътечки, които прерязваха скалите, споени от парчета кварц. Върху бронзов постамент, във фокуса на отразената от прозорците светлина, на неколкостотин ярда пред музея, се извисяваше мраморната статуя на грациозната Венера Милоска, ослепителна и жива в ръждивото утро.