Читать «Свръхнова» онлайн - страница 82

Още трима ездачи на мрежи се изкачиха на ръба и влачеха своите мрежи. Влажните им коси бяха прилепнали по маските на лицата, иначе щръкнали и ръждивочервени по главите им. Алекс куцукаше между двама свои другари.

Следваха ги още четирима ездачи на мрежи. Един русокос, набит мъж тъкмо извади мрежата от лявата си китка и изведнъж погледна втренчено Мишока. Главата му се килна настрани и върху черната маска на лицето му заискриха червените очни пластини.

— Ей — чу се дрезгав глас, — това на бедрото какво е? — Със свободната си ръка заглади назад гъстата си коса.

Мишока погледна надолу, после нагоре.

— Ъ-ъ-ъ?

Мъжът изрита краищата на мрежата, увиснала на левия му крак. Десният му крак бе бос.

— Това дали сензорен сиринкс е?

Мишока се захили.

— Да.

Мъжът кимна с глава.

— Едно дете аз някога познавал, дето истински дявол като свирел на такова нещо… — той спря, вирна глава. Пъхна палеца си под маската. Предпазителят за устата и очните пластини изчезнаха.

Когато осъзна всичко, Мишока усети гъделичкане в гърлото си, което беше една от проявите на говорния му дефект. Той стисна челюсти и разтвори устни, после затвори устните си и отдалечи зъби. Но и по този начин човек не можеше да проговори. Тогава реши да пусне една пробна питанка, но само прогъргори една безконтролна удивителна:

— Лео!

Сгърчените черти се изгладиха.

— Мишок, си ти това?

— Лео, какво правиш…? Но…!

Лео откачи мрежата и от другата си китка, извади свързващия куплунг от другия си глезен, а след това събра цяла шепа връзки.

— Ти с мен до мрежохранилището нали дойдеш? Пет години, не, дузина… даже повече…

Мишока продължаваше да се хили, защото нищо друго не му оставаше. Започна да събира връзките, а после заедно затеглиха мрежата, с помощта на поплавъците за мъгла, по скалата.

— Ей, Каро, Болсъм, това Мишока е!

Двама от мъжете се обърнаха.

— За едно хлапе на вас аз разказвал, помните ли? Това той е. Ей, Мишок, ти и с половин фут пораснал не си? Колко много години — седем, осем минаха? Все още със сиринкса ходиш ли? — Лео се огледа наоколо за сака. — Ти добър си, ха на бас. Ти си добър беше.

— Лео, успя ли да си намериш сиринкс? Можем да посвирим заедно…

Лео поклати глава със срамежлива усмивка.

— За последен път държал сиринкс в Истанбул съм. Никога повече. Мисля, че досега всичко забравил съм.

— О-о-о — отвърна Мишока, но се почувства объркан.

— Ей, е ли това сиринкса, който открадна в Истанбул ти?

— Оттогава не съм се разделял с него.

Лео избухна в смях и обгърна с ръка хърбавите рамене на Мишока. Смехът (дали Мишока усети задоволството на Лео?) прозвуча и в думите на рибаря.

— И през цялото време свирил на него си? Сега свириш за мен ще. Разбира се! За мен изтръгваш аромати, звуци и цветове сега ще.