Читать «Свръхнова» онлайн - страница 80

Мишока бе извадил сиринкса си. Изпод мургавите, треперещи пръсти излизаха сиви светлини, виеха се и въртяха наоколо. През имитациите на мъгла проблясваха златни паяжини и се превръщаха в хексатонална мелодия. Въздухът бе звънлив и студен. Миришеше на вятър, но вятър нямаше.

Трима, петима, цяла дузина пътници се събраха да гледат. Отвъд перилата отново се появиха ездачите на мрежи. Изведнъж някой, разпознал вдъхновението на момчето, извика:

— О-о-о, разбрах какво… — и млъкна, както всички наоколо.

Всичко свърши.

— Толкова прекрасно беше!

Мишока погледна нагоре. Тайи стоеше наполовина скрита зад Себастиан.

— Благодаря. — Той се засмя и започна да прибира инструмента си в сака.

Изведнъж видя нещо и отново вдигна поглед.

— Имам нещо за теб. — Бръкна в сака си. — Намерих това паднало на пода на Рок. Мисля дали не… си я изпуснала ти?

Погледът му се спря върху Катин и улови изчезващото от лицето му неодобрение. После погледна Тайи и усети как на неговото лице изгрява усмивка, озарена от светлината на нейната усмивка.

— Аз теб благодаря. — Тя сложи картата в торбестия джоб на сакото си. — Хареса тебе тази карта?

— Ъ?

— Върху всяка карта, която попадне ти, трябва размишляваш.

— Ти размишлявал? — попита Себастиан.

— О, да. Гледах я много, много дълго. Аз и капитана.

— Това добре е — тя се засмя.

Но Мишока се беше заел с каиша си.

Стигнаха до Феникс и Катин попита:

— Ти наистина ли не искаш да дойдеш с нас?

Мишока отново въртеше каиша в ръцете си.

— Не.

Катин сви рамене.

— Мисля, че ще ти е интересно и приятно.

— Виждал съм и преди музеи. Искам просто да се поразходя наоколо.

— Добре — отвърна Катин. — О’кей. Ще се видим като се върнем на пристанището. — Той се обърна и се втурна нагоре по каменните стъпала след капитана и останалата част от еипажа. Стигнаха до подвижната платформа, която ги издигна над скалите и ги понесе към бляскавия Феникс.

Мишока се загледа надолу в мъглата, стелеща се по плочите. По-големите плъзгачи — те току-що слязоха от един такъв — бяха хвърлили котва от лявата страна на дока. По-малките се люшкаха от дясната страна. Мостове прехвърляха арки между скалите, пресичайки пропастите, които прорязваха тук-там платото.

Мишока внимателно почеса с малкия пръст ухото си и тръгна наляво.

През по-голямата част от живота си младият циганин се беше старал да живее в настоящето, само чрез очите, ушите, носа, пръстите на ръцете и на краката. И в повечето случаи беше успявал. Но понякога, като на борда на Рок, докато Тайи гледаше на карти, или когато говореше с Катин и капитана след това, той беше принуден да разбере, че всичко, което се бе случило в миналото му, оказва влияние върху сегашния му живот. За известно време той се самовглъбяваше и отново почувства предишния страх. Поне досега знаеше, че дразнителите за този страх са се загнездили в две плоскости на подсъзнанието. Едната можеше да бъде успокоена чрез докосване на съответните плочки върху неговия сиринкс. Облекчаването на втората изискваше дълги, самотни сеанси на изясняване на вътрешното аз. Той се определи: Осемнадесет, деветнадесет?