Читать «Свръхнова» онлайн - страница 81

Може би. Както и да е, изминали са четири години от така наречената съзнателна възраст. На Драко мога да гласувам. Макар че никога не съм го правил. И отново си проправям път между скали и докове на поредното пристанище. Накъде отиваш, Мишок? Къде беше и какво ще правиш, когато стигнеш там? Понякога сядаш и свириш. Само това значи нещо повече за теб. Да, това значи нещо повече и за капитана. Бих искал звуците да се издигнат до светлината на небето. И почти успявам, когато го чуя да говори за това. Кой друг може така да запали моята арфа, че тя да изобрази слънце? Трябва да е доста силна светлина. Слепият Дан… чудя се как ли е изглеждала. Не искаш ли да прекараш остатъка от живота си с непокътнати ръце и очи? И да се вържа на някоя скала, да си взема момичета и да правя деца? Не. Чудя се дали Катин е щастлив с неговите теории и бележки, бележки и теории. Какво ли ще стане, ако се опитам да свиря на сиринкса, както той се опитва да пише книга, да обмислям, да премервам? Едно е сигурно: няма да имам време за глупави въпроси като: какво мисли капитанът за мен? Той ме подритва и ми подлага крак, присмива ми се, бъзика ме и ме слага в малкото си джобче. Но това означава нещо повече! Капитанът си има своята луда звезда. Катин твори словесните си мрежи, които никой не слуша. А аз, Мишока? Един циганин със сиринкс вместо ларинкс. Но това не ми стига. Капитане, накъде ме водиш? Хайде. Аз сигурно ще дойда с теб. Няма къде да съм другаде. Мислиш ли, че ще разбера кой съм аз, когато стигнем там? А дали една умираща звезда наистина излъчва толкова светлина, че да мога да видя…

Мишока отмина следващия мост с палци в колана на панталона си и вперен надолу поглед.

Звук на вериги.

Той погледна нагоре.

Върху десетфутов барабан се влачеха вериги, а от мъглата изплуваше нещо. На скалата пред голям склад се излежаваха и подпираха мъже и жени на гигантска машина. Операторът на лебедката й беше в кабината, все още с маска. Покрито с мрежи, от мъглата се издигаше едно животно, шибайки с крило и перка, цялото омотано. Мрежите трополяха.

Аролатът (а може да е аквалат) бе дълъг двайсет метра. С по-малки лебедки се снишаваха куки. Ездачи на мрежите, хванати за хълбока на животното, се уловиха за тях.

Мишока вървеше надолу между хората, загледан в бездната, когато някой извика:

— Алекс е ранен!

Пуснаха с макара едно скеле с екипаж от пет човека.

Животното се беше умирило. Влачейки мрежите сякаш бяха въжена стълба, те откачиха примките в един участък. Ездачът увисна в центъра отпуснат.

Единият почти изтърва неговия участък. Раненият ездач се лашна към синия хълбок.

— Дръж там, Бо!

— Добре всичко е! Държа него аз!

— Вдигай бавно.

Мишока се вгледа надолу в мъглата. Първият ездач достигна скалата, примките тракаха по скалата, отдалечена на десет фута. Той се изкачи и изтегли мрежата си. Освободи каишките от китките си, извади куплунгите от ръцете си, коленичи и извади долните контакти от мокрите си глезени. И започна да събира мрежата на рамото си през широкия док. Талазите от мъгла по краищата на мрежата все още поемаха основната тежест на плетеницата и я повдигаха във въздуха. Без тях, помисли си Мишока, и без да се отчита леко повишената гравитация, пълзящият захващащ механизъм вероятно щеше да тежи неколкостотин паунда.