Читать «Свръхнова» онлайн - страница 77

— Така ли? — Мишока извади бонбона от устата си. — Искаш ли да го изядеш? На мен вече ми стига.

— Благодаря. Нека да вземем само въпроса за… — Челюстите на Катин се размърдаха, когато зъбите му схрускаха кристалната захар върху бяла пръчица. — …чистотата. Цели хиляда години, от хиляда и петстотната до две хиляди и петстотната година, хората са изразходвали невероятно количество време и енергия, за да поддържат чистота. Този период завършва, едва когато и последната заразна болест окончателно става не само излечима, но и невъзможна. Имало една болест, наречена с невероятното име „обща настинка“, от която дори през двадесет и първи век хората задължително са боледували поне веднъж в годината. Предполагам също, че по онова време е имало някакво оправдание за фетишизирането на чистотата: по всичко изглежда, че е съществувала някаква връзка между мръсотията и болестите. Но след като заразите се превърнали в отживелица, хигиенизацията също постепенно отмряла. Ако нашият човек отпреди петстотин години някакси те види как ходиш по палубата с един обут и един бос крак и как после сядаш долу да ядеш със същия този крак без да го измиеш, представяш ли си колко объркан ще се почувства той!

— Сериозно ли?

Катин кимна с глава.

Мъглата се блъсна в един скален зъбер, раздроби се и заискри.

— Мишок, идеята да идем в института Алкейн ме въодушеви. В момента аз разработвам една цялостна теория на историята. Това е във връзка с моя роман. Нали нямаш нищо против да ми посветиш няколко минути? Ще ти обясня всичко. Хрумна ми, че ако някой приеме… — Катин спря.

Измина доста време и върху лицето на Мишока се смениха няколко изражения.

— Какво има? — попита той, когато реши, че няма нищо в сивата бъркотия, което да привлича вниманието на Катин. — Какво става с твоята теория?

— Саяна ван Рей Морган!

— Какво?

— Не какво, а кой, Мишок! Саяна ван Рей Морган. Мисълта ми се отклони напълно. Току-що се сетих коя е лелята на капитана, член на управителния съвет в Алкейн. Когато Тайи гледаше на Тарот, капитанът спомена за някакъв чичо, убит, когато той бил дете.

Мишока се намръщи.

— Да…

Катин поклати глава, като имитираше недоверието му.

— Който какво бил? — попита Мишока.

— Морган и Андърууд?

Мишока погледна надолу, настрани и наоколо като човек, който се мъчи да възстанови изплъзнала се асоциация.

— Мисля, че това се е случило преди да си бил роден — най-сетне каза Катин. — Но все нещо трябва да си чул, да си виждал някъде нещо. Веднага след като се случило събитието, било разпратено чрез психорами из цялата галактика. Бях само на три години, но…

— Морган, който уби Андърууд! — възкликна Мишока.

— Андърууд, който уби Морган — поправи го Катин. — И точно там е цялата работа.

— На Арк — допълни Мишока, — в Плеяди.

— С направените психорами милиарди хора в галактиката станаха съпричастни на това събитие. По онова време съм бил най-много на три години. Бях си в къщи, на Луна и гледах с родителите си тържественото му встъпване в длъжност, когато един невероятен тип в синя жилетка разбута тълпата и притича през площада Хронаики с жица в ръка.