Читать «Свръхнова» онлайн - страница 75

Наслуки поде няколко тона, проблеснаха няколко светлинки.

Но Лорк отново се беше втренчил в картата.

— Просто свири. Скоро ще трябва да се включим и да навлезем в Алкейн. Хайде! Бързо! Казах ти, свири!

Ръката на Мишока се отпусна върху…

— Мишок?

…и се отмести без да докосне струните.

— Защо открадна точно тази карта?

Мишока сви рамене.

— Тя просто беше там. Изпадна на килима близо до мен.

— Но ако беше някоя друга карта, двойка сърца или девятка жезли, щеше ли да я задигнеш?

— Предполагам, че да.

— Сигурен ли си, че в тази карта няма нещо, което да е по-особено? Ако някоя друга беше изпаднала нямаше ли да я оставиш на пода или да я върнеш…?

Мишока не разбра откъде у него отново се появи това чувство. Това бе същият страх. За да го преодолее, той се обърна и хвана коляното на Лорк.

— Капитане! Каквото и да казват картите, аз ще ти помогна да стигнеш до тая звезда, разбираш ли? Аз съм с теб и ти ще победиш. Не допускай разни смахнати жени да ти внушават друго!

По време на целия им разговор Лорк бе вглъбен в себе си. Сега гледаше сериозно намръщеното мургаво лице.

— Като излезеш оттук, не забравяй да върнеш картата на побърканата жена. Скоро ще стигнем до Ворпис.

Напрежението не можеше да се задържа повече. Дрезгав смях разчупи черните устни.

— И все пак аз мисля, че те си играят, капитане.

Мишока се завъртя пред кушетката. Стъпи внимателно с босия си крак върху сандала на Лорк, точно като кученце пред своя господар, и дръпна струните.

Върху апаратурата пробляснаха, затрептяха медни и рубинени светлини и се превърнаха в арпеджо, наподобяващо звуците на клавесин. Лорк погледна момчето, сгушило се до коляното му. Нещо стана с него. Не разбираше защо. Но за първи път от много, много време, той се вглеждаше в някого по повод, който нямаше нищо общо с неговата звезда. Не знаеше какво вижда. Продължаваше да седи облегнат и да наблюдава движенията на Мишока.

Почти изпълнило кабината, циганчето разиграваше безчет огненоцветни светлини около огромно кълбо, които бяха в съзвучие с разпадащите се усещания на тъга и нехармонична фуга.

ГЛАВА ПЕТА

Драко, Ворпис, Фенкикс, 3172

Пространство?

Ворпис.

Всяко пространство е толкова претрупано и отвътре и отвън…

„Добре дошли, уважаеми пътници…“

„…докато всеки спътник, мислеше Катин, напускайки сивата космическа площадка през осветения отдолу портал, великолепието на всеки спътник се свежда до красотата на миниатюризирана в скали и прах.“

„…На Ворпис денонощието е тридесет и три часа, гравитационното поле е толкова силно, че през шестте часа аклиматизационен период пулсът се ускорява с нула цяло и три спрямо нормалния на Земята…“

Отминаха една стометрова колона. Люспите й блестяха под лъчите на изгряващото слънце, обагряха в кърваво мъглите, легнали върху платото като наметало. Драконът, одушевен и автоматизиран, символ на този отрупан с пайети сектор от нощта, се виеше на поста си. Щом екипажът стъпи върху движещата се пътека, сплесканото слънце пропъди сините петна на нощта.