Читать «Свръхнова» онлайн - страница 73

„Бележка за лично ползване номер пет хиляди триста и осем. Да не забравя пъстрия отпечатък на платаните върху аленото…“

Катин изключи магнетофона.

— О-о — обади се Линцеос, — беше малко странно…

— …но интересно — допълни го Идас. — Успял ли си да разбереш…

— …той има предвид историята…

— …нашата съвременната историческа концепция?

— Да, всъщност разбирам я. Това наистина е една твърде интересна теория. Ако…

— Представям си колко е сложна, а? — каза Идас. — Мисля…

— …за съвременниците да разберат…

— Ще се изненадате, но това не е така — намеси се Катин. — Единственото условие е да осмислим нашите възгледи за…

— …Може би за хората след нас…

— …няма да е толкова трудно…

— Това е вярно. Не сте ли забелязали — това отново бе Катин, — че социалните структури ни разглеждат като…

— Ние не познаваме много добре историята — Линсеъс почеса сребърното си руно. — Не мисля, че…

— …бихме могли да я разберем сега…

— Разбира се, че бихте могли! — настояваше Катин. — Аз мога да ви обясня много…

— …Хайде по-късно…

— …за в бъдеще…

— …това ще бъде по-лесно.

Изведнъж го озари една черна и една бяла усмивка. Близнаците се обърнаха и се отдалечиха.

— Ей! — провикна се Катин. — Не искате… Аз мога да ви об… — и после въздъхна.

Намръщен, с ръце на бедрата, той наблюдаваше отдалечаващите се с равна стъпка близнаци. Черният гръб на Идас бе като екран за разкъсаните съзвездия. Миг по-късно Катин вдигна диктофона, докосна рубинените точки и тихо заговори:

„Бележка за лично ползване номер дванадесет хиляди осемстотин и десет: Познанието поражда отчуждение и нещастие у…“

Спря устройството. Премигна и се загледа след отдалечаващите се близнаци.

— Капитане?

Застанал на най-горното стъпало, Лорк махна ръката си от вратата и погледна надолу.

Мишока промуши палеца си през една дупка в панталона и се почеса по бедрото.

— Ей… капитане? — извади скритата карта от торбата си и рече: — Ето го твойто слънце.

Рижавите вежди се смръщиха.

Жълтеникавите очи се впериха в Мишока.

— Аз такова… бях я взел от Тайи. Сега ще я върна…

— Ела тук, Мишок.

— Да, сър — той тръгна по витата стълба. Леки вълнички галеха края на басейна. Образът, отразен върху стената зад филодендроните, също се изкачваше нагоре. Голото стъпало и токът на обувката правеха походката му неравномерна.

Лорк отвори вратата. Влязоха в кабината на капитана.

Първата мисъл на Мишока бе: „Та неговата стая не е по-голяма от моята.“

Втората му мисъл бе: „Но има много повече неща в нея.“

Освен компютрите, тук имаше екрани на излъчвателя по стените, пода и тавана. Сред струпаната апаратура нямаше нищо лично в кабината, нямаше дори рисунки по стените.