Читать «Свръхнова» онлайн - страница 44

— Дръж се, Че — проговори Принс в микрофона. — Казах ти, че ще направим нещо. — Обърна се към Лорк. — Тук! Трябва да са точно отдолу.

Лорк изключи честотния филтър и Калибан се плъзна надолу през гравитационното изкривяване на самата планина. Върховете се издигаха изваяни и блестящи.

— Ей, вижте! Казах ли ви аз, че Принс няма да ни остави да киснем тук и да пропуснем купона му.

А отзад се чу:

— О, Сесил, крачка дори не мога да направя…

— Засилете малко музиката…

— Но аз не обичам аншоа…

— Принс — извика Че, — побързай! Отново започва да вали сняг. Сесил, ти знаеш, че това нямаше да се случи, ако ти не беше решила да правиш салонни фокуси с пикелите.

— Хайде да потанцуваме, сладурче!

— Казах не. Твърде близо сме до ръба.

Калибан се снишаваше и върху подовия екран под краката на Лорк в естествена светлина блеснаха, сгрени от луната лед, пясък, чакъл и морени.

— Колко души са тук? — попита Лорк. — Корабът ни не е много голям.

— Ще се сместят.

Върху екрана се приплъзна заледеният скален корниз. Част от групата седеше на зелено пончо около бутилки с вино, сирене и кошници с храна. Други танцуваха, а трети седяха на сгъваеми столове. Един се беше покатерил на най-високия корниз и, засенчил с ръка очите си, гледаше кораба.

— Че — обади се Принс, — ние сме тук. Събирайте си багажа. Не можем да ви чакаме цял ден.

— О, небеса! Значи това си ти горе! Хайде, тръгваме! Да, това е Принс!

Върху корниза започна трескава работа. Младежите се разтичаха наоколо, събираха разпилените неща, прибираха ги в раниците, а двама сгъваха пончото.

— Едгар! Не го изхвърляй! Това вино е четиридесет и осем годишно, ти и една такава бутилка няма да намериш. Да, Хилари, можеш да смениш музиката. Не! Не изключвайте още отоплителя! О, Сесил, колко си луда! Брр! Добре, мисля, че след минута-две вече няма да сме тук. Разбира се, че ще танцувам с теб, сладурче. Но не толкова близо до ръба на скалата. Момент. Принс? Принс…!

— Че — извика Принс, след като Лорк се беше приближил още повече. — Имате ли долу някакво въже? — Той закри с ръка микрофона. — Гледал ли си я в „Дъщерите на Мейхам“, където тя играеше чалнатата шестнайсетгодишна дъщеря на онзи ботаник?

Лорк кимна с глава.

— Това не беше игра. — Той махна ръката си от микрофона. — Че! Въже! Имате ли някакво въже?

— Купища! Едгар, къде е въжето? Но ние се изкатерихме дотук по нещо! А, ето го! А сега какво да правя?

— Завържи големи възли на всеки два фута. На какво разстояние над вас сме ние?

— Четиридесет фута ли? Тридесет ли? Едгар! Сесил! Хосе! Нали чухте. Връзвайте възлите!

Върху подовия екран Лорк наблюдаваше сянката на яхтата, която се плъзгаше над снежните върхове. Той спусна кораба още по-ниско.

— Лорк, ще ми отвориш люка в шлюзовата камера, когато се…

— Намираме се на седемнайсет фута над тях — извика Лорк през рамото си. — Дотук сме, Принс! — той се пресегна. — Отворено е.

— Чудесно!

Принс се шмугна през отвора и влезе в шлюзовата камера. Нахлулият студен въздух се блъсна в гърба на Лорк. Дан и Брайън стабилизираха кораба срещу вятъра.