Читать «Свръхнова» онлайн - страница 28

— Мисля, че са били глупави. — Принс и Ръби се бяха изправили между каменните зъби над него. (По-късно щеше да разбере, че „хората, живели тук преди“ са били от раса, изчезнала във Външните колонии преди двадесет хиляди години. Техните произведения бяха оцелели и върху разрушените основи ван Рей бе построил този дворец.)

Лорк подскочи към челюстта, хвана се с пръсти за долната устна и задраска нагоре.

— Би ли ми подал ръка?

— Момент — отвърна Принс. После бавно постави обувката си върху пръстите на Лорк и натисна.

Лорк изохка и падна долу на земята, притиснал ръката си.

Ръби се изкикоти.

— Хей! — Той трепереше от негодувание, преливаше от възмущение. Болката туптеше в ставите му.

— Не трябваше да му се присмиваш заради ръката — каза Ръби. — Той не обича това.

— Хм — Лорк за пръв път погледна директно към щипката от метал и пластмаса. — Не съм му се присмивал.

— Присмя ми се — отвърна спокойно Принс. — Не обичам хората, които ми се присмиват.

— Но аз… — мозъкът на Лорк, едва на седем години, се опитваше да осмисли абсурдното обвинение. Отново се изправи. — Какво й има на ръката ти?

Принс приклекна, приведе се и замахна към главата на Лорк.

— Виж…! — той отскочи назад. Механичният крайник се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше.

— Не говори повече за ръката ми! Нищо й няма. Нищо!

— Ако престанеш да му се подиграваш — намеси се Ръби, гледайки орнаментите върху покрива на каменната паст, — той ще ти стане приятел.

— Добре — отвърна Лорк обезпокоен. Принс се усмихна.

— Значи, вече сме приятели. — Той имаше много бледо лице и дребни зъби.

— Добре — отвърна Лорк. За себе си беше решил, че не харесва Принс.

— Ако кажеш нещо като „да си стиснем ръцете“ ще те пребие — обади се Ръби. — А той може да го направи, нищо че си по-голям от него.

И Ръби можеше да го направи.

— Хайде, влизай тук! — каза Принс.

Лорк се покатери в пастта при двете деца.

— Сега какво ще правим? — попита Ръби. — Ще се спуснем долу ли?

— Оттук се вижда градината — отвърна Лорк, — и можем да наблюдаваме приема.

— Кой иска да наблюдава дърташки прием? — попита Ръби.

— Аз — обади се Принс.

— О-о! — включи се Ръби. — Ти искаш. Добре тогава.

Оттатък бамбука гостите се разхождаха из градината. Те се смееха тихо, говореха за последната психорама, за политика, пиеха от високи чаши. Баща му стоеше до фонтана и обсъждаше с няколко души възгледите си за предложения суверенитет на Външните колонии — в края на краищата домът му беше там и той трябваше да държи ръката си върху пулса на времето. Това бе годината, в която бе убит секретаря Морган. И макар, че Андъруд бе заловен, все още се спореше за това, коя от фракциите е отговорна за това.

Една жена с посребрени коси кокетираше пред една двойка младоженци, дошли с посланик Селвин, който също беше от фамилията, братовчед. Аарон Ред, едър, представителен, истински джентълмен, бе притиснал в един ъгъл три млади дами и им четеше епископска проповед върху моралното падение на младите. Майката обикаляше сред гостите. Полите на червената й рокля шумоляха по тревата, следвани от бръмчаща масичка за сервиране. Тя се спираше тук-там и предлагаше на гостите сандвичи, напитки и своето мнение за новите предложения по преустройството. След една година феноменален масов успех, тоху-боху най-сетне бе приет от интелигенцията като официална музикална форма и сега поляната се заливаше от насечени ритми. Светлинната скулптура в ъгъла се извиваше, мъждукаше и растеше в зависимост от музикалните тонове.