Читать «Свръхнова» онлайн - страница 30

Принс се прицели. Формите от метал и пластмаса се размазаха.

На разстояние четиридесет фута птиците се разхвърчаха из клетката. Едната падна и Лорк видя, дори от толкова далеч, кръв по перата й.

— Точно в тази се бях прицелил — похвали се Принс с усмивка на уста.

— Ей — обади се Лорк, — мама няма да е… — Той отново погледна механичния израстък, прикрепен към рамото на Принс върху изкуствения му крайник. — Я кажи, по-добре ли се целиш с…

— Внимавай! — Принс смръщи черни вежди над тънките рамки на очилата си. — Предупредих те да не се подиграваш на ръката ми, нали? — Ръката се изтегли назад и Лорк чу звука на моторите в китката и лакътя — бръмчене, тракане, щракане и пак бръмчене.

— Той не е виновен, че се е родил така — обади се Ръби. — Не е възпитано да правиш забележки на гостите си. Но Аарон си каза, че всички вие тук сте варвари, нали Принс?

— Да, точно така — той свали ръката си. По високоговорителя в градината се чу глас.

— Деца, къде сте? Елате да вечеряте. Бързо.

Те се смъкнаха долу, излязоха от драконите и прекосиха бамбука.

Лорк си легна, все още възбуден от приема. Палмовите дървета над тавана на детската стая, който от предишната вечер беше останал прозрачен, хвърляха двойна сянка върху леглото му.

— Лорк! — чу се шепот.

— Шшт! По-тихо, Принс.

— Лорк? — тихо се обади някой.

Той дръпна мрежата и седна в леглото. Проблеснаха шарките на пластмасовия под — тигри, слонове и маймуни.

— Какво искате?

— Чухме, че излязоха през портала — Принс стоеше на прага на детската стая по шорти. — Къде отиват?

— И ние искаме да отидем — обади се Ръби иззад лакътя на брат си.

— Къде отиват? — повтори въпроса си Принс.

— В града — Лорк стана и прекоси светещата менажерия. — Когато приятелите на мама и татко идват тук на почивка, те винаги ги водят долу в селището.

— И какво правят там? — попита Принс и се подпря на страницата на вратата.

— Те отиват… ами, отиват в града. — Любопитството постепенно се настаняваше на мястото на незнанието.

— Ние разкарахме бавачката — каза Ръби.

— Твойта не е много добра, та ни беше лесно. Всичко тук е толкова старомодно. Аарон казва, че само варварите от Плеяди виждали някакъв чар в това да се живее тук. Ще ни заведеш ли да видим къде са отишли?

— Добре, аз…

— Ние искаме да отидем — каза Ръби.

— Ти не искаш ли също да отидеш и да ги видиш?

— Добре — всъщност той имаше намерение да откаже. — Само трябва да си сложа сандалите.

Но именно детското любопитство — да се види какво правят възрастните, когато децата не са с тях — полага основите на юношеското, а по-късно и на човешкото познание.

Градината около портала шумолеше. През деня вратата реагираше на отпечатъка от ръката на Лорк и веднага се отваряше, но той дори се изненада, че и сега тя се изтегли встрани.

Нишката на пътя потъваше във влажната нощ.

Над скалите и водата един нисък спътник превръщаше сушата в език от слонова кост, изплезен срещу морето. Светлините на селото светваха и изгасваха между дърветата като контролно табло на компютър. Скалите, тебеширенобели под високия по-малък спътник, оформяха пътя. Един кактус издигаше острите си шипове към небето.