Читать «Свръхнова» онлайн - страница 137

Отново звук, мирис, блясък зад клепките му.

Той се бореше за безсъзнанието, ужасен от пороя. Но ужасът ускори ударите на сърцето му и пулсът го понесе нагоре, нагоре, където се намираше и го чакаше великолепието на умиращата звезда.

Сънят в него бе убит.

Затаи дъх и отвори очи… Пред него се сипеха пастелни перли. Високите акорди се наслагваха един върху друг. Последваха кимион, джо-джен, сусам, анасон…

А зад цветовете мъжделееше една фигура.

— Мишок? — прошепна Катин и се учуди, че толкова ясно чува гласа си.

Мишока свали ръцете си от сиринкса.

Цветовете, ароматите и музиката изчезнаха.

— Събуди ли се? — Мишока седна върху перваза на прозореца, раменете и лявата част от лицето му бяха осветени до медно. Небето зад него беше пурпурно червено.

Катин затвори очи, отново отпусна главата си върху възглавницата и се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, откри белите му зъби и изведнъж се смеси със сълзите.

— Да — той се отпусна и отвори очи. — Да, буден съм. — Надигна се. — Къде сме? Това обитаемата станция на Алкейн ли е? — Но зад прозореца се виждаше пейзаж.

Мишока скочи от перваза и рече:

— Това е спътник на планетата, наречена Нова Бразилия.

Катин слезе от хамака и пристъпи към прозореца. Под атмосферния уловител, над няколкото ниски сгради се стелеше лунообразен хоризонт от черни и сиви кратери. Той пое дълбоко въздух — студен и наситен с озон — и отново погледна Мишока.

— Мишок, какво се случи? О, Мишок, мислех, че ще се събудя като…

— Дан е ослепял на път към слънцето. Ти хвана ослепителната светлина, когато се изтегляхме. Всички спектрални линии по силата на доплеровия ефект се изместиха в червения край на спектъра. Ултравиолетовите са тези, които засягат ретината и причиняват това, което се случи на Дан. Най-сетне Тайи улови момента и от капитанския пулт изключи твоя сензорен вход. Ти наистина за малко беше ослепял, знаеш ли. Веднага щом се спасихме, ние те вкарахме в медика.

Катин се намръщи.

— Какво правим тук тогава? Какво се случи?

— Закотвихме се близо до обитаемата станцията и наблюдавахме фойерверките от безопасно разстояние. За малко повече от три часа се получи максимален интензитет. Говорехме си с екипажа от Алкейн, когато получихме капитанския сигнал от „Черното какаду“. Втурнахме се стремглаво към него, прибрахме го и освободихме всички мачтови киборги от Какаду.

— Прибрахте го? Искаш да кажеш, че той се е измъкнал…

— Да. Той е в другата стая в момента. Иска да говори с теб.

— Значи наистина не се е будалкал с нас, когато говореше за корабите, влизащи в Нова и излизащи от другата й страна. — Те тръгнаха към вратата.

Минаха по коридор със стъклена стена, която гледаше към начупения спътник. Катин в пълно самозабвение щастливо съзерцаваше натрошените камъни, когато чу гласа на Мишока:

— Тук.

Отвориха вратата.

Силен лъч светлина падна върху лицето на Лорк.

— Кой е тук?

— Капитане? — обади се Катин. — Какво?

— Капитан ван Рей?

— …Катин? — пръстите му се вкопчиха в облегалките на стола. Жълтите му очи се втренчиха и отскочиха, отскочиха и се втренчиха.