Читать «Свръхнова» онлайн - страница 136

— Катин! — изквича Мишока. — Не гледай натам!

— То расте, толкова е ярко… ярко… по-ярко! Едва ги виждам!

— Катин! — Изведнъж Мишока можа да изкрещи — Не помниш ли Дан? Изключи сензорния си вход!

— Не! Не, аз трябва да видя това! Сега бучи. Цепи нощта! Можеш да помиришеш горенето, горенето на пълния мрак. Не ги виждам вече, о, не, ето ги!

— Катин, спри! — Мишока се гърчеше под Олга. — Тайи, изключи входа му!

— Не мога. Аз трябва кораба от гравитацията да изкарам. Катин! Изключи сензорите си, аз заповядвам ти!

— Надолу… Надолу… Отново ги загубих! Не ги виждам вече. Светлината сега стана изцяло червена… Не мога…

Мишока усети, че платното на Катин диво се мята и кораба се наклони.

После Катин нададе вик:

— Не виждам!

И викът премина в ридание.

— Нищо не виждам!

Мишока се търаляше по кушетката с ръка върху очите си. Целият се тресеше.

— Мишок! — провикна се Тайи. — По дяволите, едното платно загубихме. Бързо надолу спусни!

Заслепен, Мишока спусна надолу. Чуваше риданията на Катин и сълзи на ужас пареха между клепачите му.

Рок се издигна, а „Черното какаду“ пропадна в нея.

А това беше Нова.

Въртя се сляп в огъня, потомък на пирати, наричан пират, убиец, крадец.

Ще издържа.

За миг ще грабна своята награда и ще съм вече човекът, който ще изтласка Дракон отвъд ръба на утрешния ден. Това, че го върша за спасението на Плеяди, не прави престъплението по-малко. Хората с най-много власт трябва в крайна сметка да извършват и най-тежките углавни престъпления. Тук, на „Черното какаду“, се намирам на един пламък разстояние от вечността. Веднъж й бях казал, че не сме създадени за нещо посредствено. Нито за посредствена смърт. (Има смърт, чийто единствен смисъл е умирането, за да се защити хаоса. Те са мъртви…) Такъв живот и такава смърт спират значимите неща, разделят вината от убиеца, възславата от героя, облагодетелствал обществото. Как ли останалите престъпници понасят своите престъпления? Кухите светове помятат своите кухи деца, отглеждат ги само за игра или борба. Достатъчно ли е това, за да се победи? Аз съборих една трета от космоса, за да издигна друга една трета и да разклатя още една трета от него. Но не се чувствам грешник. Това значи, че съм свободен и зъл. Добре, значи съм свободен и ще я оплаквам със смеха си. Мишок, Катин, вие, които можете да говорите, макар и впримчени в мрежата, кой от вас е по-сляп, щом не ме е гледал как побеждавам под това слънце? Усещам огъня в себе си. Точно като теб, покойни Дан, ще се опитам да уловя изгрева и мрака, но ще победя деня.

Външни колонии, Нова Бразилия II, 3172

Мрак.

Тишина.

Нищо.

И една мисъл:

Мисля… значи аз… аз съм Катин Крауфорд? Той се пребори с това. Но мисълта беше той и той беше мисъл. Тук нямаше къде да спре и да хвърли котва.

Един проблясък.

Един звън.

Мириона кимион.

Това беше началото.

Не! Той отново се вкопчи в тъмнината. Съзнанието му улови със собственото си ухо нечий вик: „Помниш ли Дан…“ и в собственото му око се завъртя картината на олюляващия се предател.