Читать «Свръхнова» онлайн - страница 130

— Това е моя грижа — каза им Лорк. — Ще го вземем, когато му дойде времето. А сега всички сте свободни за малко.

Но никой не бързаше да изключи кабелите си. Платната се свиха до единични линии светлина, но едва след известно време две от тях останаха, а две изчезнаха.

Катин и Мишока се забавиха най-много.

— Капитане, — обади се Катин след няколко минути. — Просто се чудя… Казаха ли нещо особено патрулните, когато им съобщи за произшествието… с Дан?

Измина почти минута преди Лорк да отговори.

— Не съм им съобщавал нищо.

— О — възкликна Катин. — Честно казано, така си и мислех.

На три пъти Мишока започваше накакво изречение с „но“ и го прекъсваше.

— Принс има достъп до всички официални съобщения, които минават през патрулите в Дракон. Или поне предполагам, че има, така както аз получавам компютърен обзор на всичко онова, което минава през Плеяди. Неговият компютър сигурно е така програмиран, че да проследява изцяло всяко нещо, което има макар и най-малка връзка с мен. Ако беше проследил Дан, щеше да намери нова. А аз не исках да я намери по този начин. Установих това, когато разбрах, че той не знае за смъртта на Дан. Доколкото съм в течение, единствените хора, които знаят, са тук на този кораб. И аз държа да бъде така.

— Капитане!

— Какво, Мишок?

— Нещо се приближава към нас.

— Да не е продоволствения кораб за станцията? — попита Катин.

— Твърде близо е. Душат въображаемите ни следи.

Лорк мълчеше, докато странният кораб се движеше по координатния модел.

— Изключете се и идете в салона. Аз ще дойда.

— Но, капитане… — започна Мишока.

— Това е товарен кораб със седем платна, като нашият, само дето опознавателните му знаци са от Дракон.

— А какво прави тук?

— Казах, вървете в салона.

Щом опознавателният лъч изписа името на кораба в долната част на полето, Катин го прочете:

— „Черното какаду“? Хайде, Мишок. Капитанът каза да се изключим.

Извадиха куплунгите си и се присъединиха към останалите на ръба на басейна.

Вратата на върха на витата стълба се плъзна и се отвори. Лорк излезе и стъпи върху засенчената стълба.

Мишока гледаше ван Рей да слиза и си мислеше: „Капитанът е уморен.“

Катин наблюдаваше ван Рей и отражението му върху огледалната мозайка, и помисли: „Движи се уморено, но умората му е като на атлет преди да получи второ дихание.“

Лорк беше изминал половината от пътя, когато светлинната фантазия в позлатената рамка на отсрещната стена се изчисти.

Те започнаха. Мишока направо ахна.

— И така — започна Ръби. — Почти реми. Или това ти звучи надуто? Ти все още водиш. Ние не знаем къде възнамеряваш да намериш своята награда. Това състезание все стартира и финишира. — Синият й поглед обиколи целия екипаж, спря се за миг върху Мишока и се върна към Лорк. — До последната нощ в Таафайт не бях изпитвала такава болка. Вярно е, че цял живот съм била защитена. Но каквито и да са правилата, красавецо капитане (в това отекна презрение), ние двамата също сме отгледани като състезатели.

— Ръби, искам да говоря с теб… — гласът на Лорк затрепера. — И с Принс. Лично.

— Не съм сигурна дали Принс иска да говори с теб. Времето след като ни остави на ръба на Голд и последвалата борба със смъртта в лечебницата не е от най-приятните ми… ни спомени.