Читать «Свръхнова» онлайн - страница 110

Лео кимна. Сините му очи срещнаха черните очи на Мишока и върху лицето му се изписа притеснение.

— Е, Мишок, може пак да се видим някой ден, нали?

— Да — отговори Мишока. — Може би.

Лео се обърна и тръгна надолу по задимената улица, сандалите му шляпаха.

— Ей — извика след миг Мишока.

Лео се обърна и го погледна.

— Аштън Кларк.

Лео се усмихна и продължи но пътя.

— Знаеш ли — обърна се Мишока към Лорк, — може би никога в живота си няма повече да го видя. Хайде, капитане.

— Близо ли сме до космодрума? — попита Мишока. Вървяха по препълнените с хора стълби край спирката на еднорелсовата железница.

— Съвсем наблизо, стига се пеша. Намираме се на около пет мили от Таафайт надолу по Голд.

Напръсканите от дъжда вагончета тъкмо пристигаха. Чакащите пътници се отразяваха върху мокрите павета на улицата. Група младежи — две от момчетата бяха със звънчета на вратовете си — тичаха около един старец и се смееха. Той се обърна, повървя след тях няколко крачки с протегната ръка. После се обърна и дойде при Мишока и Лорк.

— На стария човек с нещо помогнете ли? Утре, утре в работа включват мен. Но довечера…

Мишока се обърна към просяка, но Лорк продължи невъзмутимо.

— Какво е това тук? — Мишока посочи една висока аркада цялата в светлини. Хората се блъскаха пред една врата на силно осветената улица.

— Тук няма блаженство.

Завиха зад ъгъла.

В далечината, пред една ограда стояха двойки. Лорк пресече улицата.

— Там долу е другият край на Голд.

Под варовиковия скат осветените скали се врязваха в нощта. Една от двойките се отдалечи, ръка в ръка и с пламнали лица.

Един мъж с дреха от ламе, с бляскащи коси, ръце и рамене, се качваше по пешеходната пътека. На врата му беше окачен голям поднос с бижутерия. Девойката го спря. Тя купи от продавача едно бижу и, смеейки се, го сложи върху челото на своя приятел. От скъпоценните камъни в центъра излизаха обшити с паети ленти и се заплитаха в дългата му коса. Те се смееха шумно в горния край на мократа улица.

Лорк и Мишока стигнаха до края на оградата. Група униформени патрули от Плеяди изкачваха каменните стъпала, зад тях три момичета тичаха и пищяха. Пет момчета ги догониха и писъците преминаха в смях. Мишока се обърна и ги видя да се скупчват около продавача на бижутерия.

Лорк тръгна надолу по стълбите.

— Какво има там долу? — Мишока подтичваше след него.

От едната страна на просторните стълби имаше хора, насядали около маси пред кафенетата, издълбани в скалната стена, които пиеха нещо.

— Изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, капитане. — Мишока хвана Лорк за лакътя. — Коя е тази? — Той се втренчи подир една от минаващите. Сред леко облечените хора тя правеше впечатление с тежката си, обточена с кожи парка.

— Тя е една от твоите ледо-рибари — каза капитанът. — Скоро и Лео ще носи такова нещо. Повечето време те прекарват извън отоплената част на Града.

— Накъде всъщност отиваме?

— Струва ми се, че беше оттук надолу — те свиха покрай обвита в мъгла скална тераса. Няколко прозореца бяха издълбани в каменната стена. Иззад щорите им струеше синя светлина. — Собствениците на тези места се сменят на всеки няколко месеца, а аз не съм бил вече пет години в Града. Ако не намерим мястото, което търся, ще намерим друго, което също ще ни свърши работа.