Читать «Свръхнова» онлайн - страница 109

Рибарят погледна нагоре.

— Точно от задния прозорец на къщата, където съм роден гледаш — каза Себастиан, — Всичко това, което виждаш е.

— Ей — Мишока се пресегна, за да потупа Катин по рамото.

Катин премести поглед от скулптурата, която разглеждаше, към мургавото лице на Мишока.

— А?

— Оная табуретка гам. Помниш ли, ти на кораба разказваше за вещите от Република Вега?

— Да.

— Тази табуретка от тях ли е?

Катин се усмихна.

— Не. Всичко тук носи белезите на дизайна от времето на празвездните полети. Цялата тази стая е точно копие на елегантно американско жилище от двадесет и първи или и втори век.

Мишока кимна.

— О!

— Богатите винаги страстно се увличат по старините.

— Никога досега не съм попадал на такова място — Мишока огледа цялата стая. — Струва си, а?

— Да, струва си.

— Елате да си вземете отровата — извика Лорк от подиума.

— Мишок! Сега на сиринкса си ще посвириш ли? — Лео донесе две халби и пъхна едната в ръцете на Мишока, а другата — в ръцете на Катин. — Свири. Скоро долу, на заледените докове ще си отида. Мишок, за мен посвири.

— Свири нещо, дето ние да танцуваме…

— …танцувай с нас, Тайи. Себастиан…

— …Себастиан, ще танцуваш ли и ти с нас?

Мишока се зарови в торбата си.

Лео отиде да вземе халба и за себе си, върна се и седна на табуретката. Заради светлината на Голд, образите, които изтръгваше Мишока, бяха бледи. Но музиката бе изпъстрена с остри, настойчиви четвърт тонове. Намирисваше на купон.

Седнал на пода, Мишока придържаше корпуса на сиринкса с възчерното си мазолесто стъпало, отбиваше такта с върха на обутия си крак и се поклащаше, а пръстите му хвърчаха. Светлината от Голд, от посудата в стаята, от сиринкса на Мишока, шибаше бясно капитана в лицето. Двадесет минути по-късно той каза:

— Мишок, смятам да те отвлека за малко.

Мишока спря да свири.

— Какво искаш, капитане?

— Компания. Излизам.

Лицата на танцуващите помръкнаха.

Лорк завъртя някакво копче на подиума.

— Бях пуснал сензорния магнитофон на запис.

Музиката екна отново. Призрачни видения от сиринкса на Мишока отново затанцуваха заедно с образите на Тайи, Себастиан и близнаците, чу се и техният смях…

— Къде отиваме, капитане? — попита Мишока. Сложи сиринкса си долу, върху торбата.

— Мисля, че имаме нужда от нещо тук. Отивам да намеря малко блаженство.

— Искаш да кажеш, че знаеш…

— …къде може да се намери поне малко?

— Плеяди е моят дом — обади се капитана. — Ще ни отнеме около час. Хайде, Мишок.

Ей, Мишок, би ли си оставил…

— …сиринкса тук, при нас…

— …сега? Всичко ще е наред. Ние няма…

— …няма да му направим нищо.

Със свити устни Мишока погледна първо близнаците, а после инструмента си.

— Добре. Можете да свирите. Но ще внимавате, нали?

Той тръгна към Лорк, застанал на вратата.

Лео тръгна с тях.

— Време ми да тръгвам е.

Вътре в Мишока изненадата се отвори като рана пред неизбежното. Той запремигва.

— Капитане, за пътуването благодаря ти.

Те прекосиха огромния хол и тръгнаха през градината на Таафайт. Зад портала спряха до една от димящите решетки.

— За ледените докове да тръгнеш оттук надолу трябва. — Лорк посочи с пръсти надолу по хълма. — Можеш еднорелсовата железница до последната спирка да хванеш.