Читать «Свръхнова» онлайн - страница 107

Жълтите очи се откъснаха от уморената звезда. Около белега лицето на Лорк се раздвижи, предизвикано от някакви гримаси на Мишока, които Катин беше пропуснал.

Ярост, помисли си Катин. Ярост, да, той се смее. Но как ли би могъл човек да различи смеха от яростта в изражението на това лице?

Но и другите също се смееха.

— Какъв е този пушек? — попита Мишока, като пристъпваше около една вдигаща пара решетка върху паважа.

— Мисля, че това просто канализационна решетка е — отвърна Лео. Рибарят се загледа в мъглата, която се стелеше над стълба с ярко индукционно-флуоресцентно улично осветление. До земята парата се свиваше на кълба и се провисваше. При светлината на лампата тя танцуваше и трептеше.

— Таафайт се намира точно в края на тази улица — каза Лорк.

Изкачиха се по хълма, минаха покрай десетина други решетки, които изпускаха пара в безкрайната вечер.

— Предполагам, че Голд е точно…

— …точно зад онзи насип, нали?

Лорк кимна на близнаците.

— Що за място е Таафайт? — попита настоятелно Мишока.

— Това е място, където аз се чувствам удобно. — Затаено страдание играеше по лицето на капитана. — И където няма да ми досаждате. — Лорк посегна да го шляпне, но Мишока клекна и избегна плесницата. — Пристигнахме.

Лорк сложи ръката си върху една пластинка и дванадесет футовата порта от кованото желязо с парчета цветно стъкло в него се плъзна встрани пред него.

— Помни ме още.

— Таафайт не е твой, нали? — попита Катин.

— Това място принадлежи на мой стар съученик, Йоргос Сецуми, който е собственик на рудодобивната компания Плеяди. Преди десетина години бях чест гост тук. Оттогава ключът има отпечатъка на мойта ръка. Същото направих и аз за него в част от моите имоти. Сега не се виждаме често, но сме си много близки.

Влязоха в градината на Таафайт.

Цветята тук никога не бяха виждали истинска светлина. Цветовете им бяха пурпурни, кестеняви, виолетови — вечерни цветове. Подобните на люспи пъпки на паяковата тилда лъщяха по голите клони. Имаше много ниски храсти, но всички по-високи растения бяха стройни и пръснати наоколо толкова нарядко, че да хвърлят колкото се може по-малко сянка върху останалите.

Самата фасада на Таафайт бе с извита форма, цялата от огънато стъкло. Никъде наоколо не се виждаха никакви стени, а самата сграда се сливаше с градината. Една пътечка водеше до нещо като стъпала, врязани в скалата, под която вероятно се намираше входната врата.

Щом Лорк сложи ръката си върху пластинката на вратата, светлинки заблещукаха в цялата къща, по прозорците над тях, в края на коридорите, отразяваха се по ъглите или преминаваха през полупрозрачните стени, изпъстрени като виолетов нефрит или кехлибар с черни шарки. Дори под краката им: част от пода беше прозрачна и те можеха да видят как светлината нахлуваше в стаите по долните етажи.