Читать «Свръхнова» онлайн - страница 106

— С мен водя цяла тумба, Йорги.

— Лорк, моят дом и твой дом е. Надявам се, че ти и твоите спътници доволни ще останете.

— Благодаря, Йорги. — Лорк излезе от комуникационната кабина.

Хората от екипажа се спогледаха.

— Има една възможност — каза Лорк, — тези пет дни, които ще прекарам на оня свят да се окажат последните в живота ми. — Настоятелно той потърси тяхната реакция. Също толкова настоятелно всички се опитаха да скрият реакциите си. — Независимо от всичко, можем да си прекараме времето приятно. Да минем оттук.

Еднорелсовото влакче изпълзя нагоре по релсата и ги понесе през Града.

— Това ли Голд е? — попита Тайи Себастиан.

Мишока зад тях притисна лице до стъклото.

— Къде?

— Там — Себастиан посочи през площадите. Между блоковете река от разтопена лава прорязваше Града.

— Ей, това е също като на Тритон — възкликна Мишока. — Ядрото на тази планета също ли е от разтопен илирион?

Себастиан поклати глава.

— Цялата планета твърде голяма за това е. Само пространството под всеки град. Проломът Голд се нарича.

Мишока гледаше крехките оголени скали, които се спускаха към лавата на пролома.

— Мишок?

— Ъъ? — той погледна нагоре и видя, че Катин извади записващото си устройство. — Какво искаш?

— Направи нещо.

— Какво?

— Експериментирам. Направи нещо.

— Какво искаш от мен да направя?

— Каквото ти дойде на ум. Хайде.

— Ами… — Мишока се замисли. — Добре.

И Мишока направи нещо.

От другата страна на возилото близнаците се обърнаха да гледат.

Тайи и Себастиан погледнаха Мишока, после се спогледаха и отново се обърнаха към Мишока.

„Образите — заговори Катин към записващото устройство, — се очертават най-ярко с техните действия. Мишока се отстрани от прозореца, после размаха ръце веднъж, втори път. По израза му мога да определя, че изненадата ми, предизвикана от спонтанната му реакция го забавлява, но в същото време е любопитен дали тя ме задоволява. Отново отпусна ръцете си на прозореца, диша малко тежко, ставите му са опрени на перваза…“

— Ей — каза Мишока. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, ставите ми, това не играеше…

„Ей — каза Мишока, пъхайки пръста си в скъсания отстрани панталон. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, коленете ми, това не играеше…“

— По дяволите!

„Мишока извади пръста си от дупката, сви нервно юмрук, възкликна: «По дяволите!», после се извърна отчаян. Има три типа действия: целенасочени, по навик и безцелни. Образите, за да бъдат непосредствени и разбираеми, трябва да бъдат представени чрез всичките три вида.“

Катин погледна към предната част на вагона. Капитанът се взираше през извития панел, който оформяше покрива. Жълтите му очи бяха вперени в Нейната охтичава светлина, пулсираща като огнени петна в едно огромно пепелище. Светлината беше толкова слаба, че той дори не чувстваше нужда да примижи.

„Аз съм поразен — заговори Катин на скъпоценната си кутия, — въпреки всичко. Огледалото на моите наблюдения се завърта, и това, което на пръв поглед е изглеждало безцелно, твърде често се оказва въпрос на навик. Това, което съм приемал като действия по навик, впоследствие се оказва част от някакъв голям план. А това, което първоначално съм приемал като целенасоченост, избива в безцелна реакция. Огледалото се обръща отново и целта, от която според мен е бил обсебен образът, се оказва просто един навик, неговите навици са неоправдано безсмислени, докато действията, които аз разглеждам като безцелни, издават най-демонична преднамереност.“