Читать «Свръхнова» онлайн - страница 102

„Романите разказват предимно за взаимоотношения.“

Говореше, загледан в кривините върху мозаечната стена зад листата.

„Тяхната популярност се е дължала на това, че те са залъгвали самотата на хората, които са ги чели, на хора, напълно хипнотизирани от машинациите на собственото им съзнание. Капитанът и Принс, например, са абсолютно обвързани, благодарение на тяхната обща обсебеност…“

Мишока се наведе и заговори в скъпоценната кутия:

„Капитанът и Принс вероятно дори не са си виждали физиономиите повече от десет години!“

Раздразнен, Катин изключи записващото устройство. Замисли се за някакъв остроумен отговор, но не намери такъв. Отново включи устройството:

„Помни, че обществото, което допуска това да се случи, е същото обществото, което допуска угасването на романа като литературен жанр. Когато пишеш, не забравяй, че сюжетът на романа се обвързва с изражението на лицата на героите, когато говорят един с друг.“

Отново изключи записа.

— Защо пишеш тази книга? — попита Мишока. — Имам предвид, какво смяташ да правиш с нея?

— Ти защо свириш на сиринкс? Сигурен съм, че причината е една и съща.

— Само че ако прекарвах цялото си време в подготовка, никога нямаше да изсвиря и звук дори. Разбирай това като намек.

— Започвам да разбирам, Мишок. Не че го правя нарочно, но методите ми, които според тебе са перушански, са такива, каквито са.

— Катин, аз разбирам защо го правиш. Ти искаш да направиш нещо прекрасно. Но работите не стават така. Вярно е, че аз трябваше да се упражнявам много време, докато започна да свиря на това чудо. Но, ако ти си решил да направиш нещо подобно, то трябва да накараш хората да чувстват и да се вълнуват от живота около тях, макар това да е само онзи единствен човек, който би го потърсил в мазетата на института Алкейн. Нищо няма да ге получи, ако ти самият не разбереш част от тези усещания.

— Мишок, ти един мил, добър и красив човек. Но този път грешиш. Наблюдавал съм от близо твоето лице и прекрасно зная, че красивите форми, които ти изтръгваш от своята арфа, до голяма степен са предизвикани от твоя страх.

Мишока вдигна поглед и бръчки изрязаха челото му.

— В състояние съм с часове да седя и да те гледам как свириш. Но това, Мишок, са моментни радости. И то само, когато човек възприеме живота като абстракция, като подчертан стремеж към значимите образци на всичко красиво и непреходно. Да, съществува една част от мен, която не съм в състояние да отприщя, докато в теб тя извира, просто блика от твоите пръсти. Но и в теб съществува една част, която свири, за да заглуши звука на един писък вътре в теб. — Той кимна към смръщения Мишок.

Мишока отново произведе звука си. Катин сви рамене.

— Аз бих прочел твоята книга — обади се Идас.

Катин и Мишока се спогледаха.

— Аз съм прочел… ами, прочел съм няколко книги… — Той погледна ръцете си.

— Наистина ли?

Идас кимна.

— Във Външните колонии хората четат книги, понякога дори романи. Само дето не са много… има само много стари… — Той впери поглед в рамката на стената: Линсеъс се беше излегнал като някакъв нероден призрак, капитанът беше в другата рамка. Той погледна назад, а на лицето му се изписа объркване. — Във Външните колонии всичко е много по-различно, от това… — Той направи широк жест с ръка около кораба, но имаше предвид Дракон. — Познавате ли добре мястото, накъдето сме тръгнали?