Читать «Свръхнова» онлайн - страница 101

Млас се намръщи.

— На времето, отдавна, имах такова нещо, играех си с него, но то нямаше… — гласът му секна, в очакване някой да завърши изречението, но това не стана.

Ръката на Мишока се плъзна от дървото към метала и после към пластмасата. Пръстите му леко докоснаха струните и изтръгнаха от тях тихи звуци.

— Наистина можеш да нараниш някого, ако не използваш това нещо правилно. То е със силно насочващо действие, а количеството светлина и звук, които се получават от него, могат да отлепят някому ретината или да разкъсат тъианчето му. Знаеш ли, за да се постигне плътността на холографските образи, това нещо използва лазер.

Идас поклати глава.

— Никога не съм свирил достатъчно дълго време, за да разбера как действат вътре всички тези…

Той се протегна, за да докосне по-безопасните струни.

— Наистина изглежда красиво…

— Здравейте — викна Катин.

Мишока изсумтя и продължи да настройва ручилото. Катин седна срещу Мишока и го наблюдава няколко минути.

— Преди малко се сетих за нещо — обади се той. — В девет от десетте случая, когато кажа някому на пътя „Здрасти!“ или когато човекът, с когото говоря се оттегли, за да прави нещо друго, аз прекарвам следващите петнадесет минути и повече, за да преосмисля случилото се. И винаги се чудя дали усмивката ми е била приета като неоправдано фамилиарничене или строгият ми вид е бил неправилно изтълкуван като студенина. Преповтарям си десетки пъти размяната на фрази, като променям тона си и се старая да екстраполирам промените, които това би могло да предизвика в реакциите на моя събеседник…

— Ей — Мишока вдигна поглед от сиринкса. — Всичко е наред. Харесваш ми. Просто в момента съм зает, това е.

— О — Катин се усмихна. Усмивката му бързо се смени с размисъл. — Знаеш ли, Мишок, завиждам на капитана. Той си има своята мисия. И неговата обсебеност от тази мисия изключва всякакви терзания за това, какво си мислят за него хората.

— Аз не разнищвам нещата по начина, който ти описа — обади се Мишока, — изобщо.

— Аз пък го правя — Идас се огледа. — Винаги, когато остана сам, правя същото… — той наведе чернокосата си глава и се загледа в ставите на ръцете си.

— Много хубаво беше от негова страна, че ни даде време за почивка и управлява кораба само с Линсеъс — каза Катин.

— Да — потвърди Идас. — Вярно, че е… — той обърна дланите си, за да проследи тъмните линии по тях.

— Капитанът си има твърде много грижи — намеси се Мишока. — Макар и не по своя воля. Тази част от експедицията не изисква абсолютно нищо, та бързо трябваше да си намери нещо, което да отвлече вниманието му. Така мисля аз.

— Да не мислиш, че капитанът е сънувал лоши сънища?

— Може би — Мишока изтръгна от арфата си канела, но ароматът бе толкова силен, че почти изгори ноздрите и гърлата им.

Очите на Катин се насълзиха.

Мишока поклати глава и врътна копчето, което бе пипал Идас.

— Съжалявам.

— Рицарят на… — от отсрещната страна на стаята Себастиан вдигна поглед от картите и сбръчка нос. — …мечовете.

Катин, единственият с достатъчно дълги крака, докосна водата под рампата с върха на сандала си. Разноцветният пясък се раздвижи. Катин извади записващото си устройство и натисна копчето за запис: