Читать «Свръхнова» онлайн - страница 100

Мишока седеше на пода, загледан в дъното на торбата си и търсеше контролния ключ, който беше изпаднал от сиринкса.

— Защо не пишеш за себе си?

— О, това е хубава идея! Но кой ще чете такова нещо? Ти ли?

Мишока намери ключа и го пъхна в гнездото му.

— Не мисля, че бих могъл да прочета нещо толкова дълго като роман.

— Но ако сюжетът е, да речем, за сблъсъка между два могъщи рода, като например тези на Принс и капитана, няма ли поне да ти се прииска?

— Колко бележки си направил за тази книга? — Мишока освети напосоки хангара.

— Дори една десета от тези, които ми трябват не съм направил. И въпреки че всичко това е нещо обречено, отживяло като музейна реликва, то ще бъде майсторски обшито — той отново се облегна на мрежите, — със скъпоценни камъни — халките се раздрънчаха, а гласът му се извиси — една изпипана работа, прекрасна!

— Веднъж роден — обади се Мишока, — аз трябва да умра. Аз страдам. Помогни ми. Ето, аз току-що написах твоята книга вместо теб.

Катин се вгледа в големите си, слаби пръсти, вдигнати срещу металното плетиво. След малко той каза:

— Мишок, понякога правиш така, че ми се иска да плача.

Миризма на тамян.

Аромат на бадеми.

Мирис на кардамон.

Звуците се лееха и се преплитаха.

Изпочупени нокти, удължени стави. Ръцете на Катин бяха обагрени в есенни цветове. Върху циментовия под сянката му танцуваше в плетеницата.

— Ей, така дръжте — Лео се засмя. — Ти посвириш, Мишок, ти посвириш!

Сенките продължаваха да танцуват, когато се чуха гласове:

— Ей, приятелчета, вие тук ли сте…

— …още? Капитанът ни каза…

— …изпрати ни да ви открием. Време е…

— …да потегляме. Хайде…

— …ние тръгваме.

ГЛАВА ШЕСТА

Драко/Федерация Плеяди (корабът Рок)

— Пажът на жезлите.

— Правосъдие.

— Присъда. Аз съм на ред. Дама купи.

— Асо купи.

— Звездата. Мой ред е. Отшелникът.

— Козовете тя държи — усмихна се Лео. — Смърт.

— Глупакът. Мой ред е. Сега: рицаря на монетите.

— Тройка монети.

— Царя на монетите. Сега е мой ред. Петица мечове.

— Дяволът.

— Магьосникът. Мой ред.

Катин погледна изключената маса за шах, където след часа на спомените, Себастиан, Тайи и Лео играеха Тарот-вист на три ръце.

Не познаваше добре играта, но те не знаеха това и сега той отново и отново предъвкваше мисълта, че не го поканиха да играе с тях. От петнадесет минути ги наблюдаваше как играят иззад рамото на Себастиан (черното нещо се беше свило на кълбо до крака му), докато окосмените ръце събираха и разтваряха картите. С малкото си познания Катин направи опит да измисли начин за великолепно раздаване на картите, така че да се включи в играта.

Но те играеха толкова бързо…

Той се отказа.

Но след като се насочи към Мишока и Идас, седнали върху рампата с крака, провесени над басейна, той се засмя: напипа в джоба си копчетата в края на записващото устройство, готови за неговата следваща бележка.

Идас каза:

— Ей, Мишок, какво ще стане, ако аз завъртя това копче…?

— Внимавай! — Мишока бутна ръката на Идас от сиринкса. — Ще ослепиш всички в стаята!