Читать «Всичките призраци» онлайн - страница 3

При това се грижеха добре за нас и беше почти сигурно, че след като изслужиш задължителния период, ще се омъжиш. Същото е и сега — „Ангелите“ се омъжват за космонавти, нали говорят на еднакъв език.

Когато навърших осемнадесет години, ме настаниха като помощничка на майка. Семейството просто си търсеше евтина прислужничка, но аз нямах нищо против, защото не можех да се запиша в корпуса, преди да навърша двадесет и една година. Оправях къщата и ходех на вечерна гимназия — разправях, че продължавам да посещавам курсовете по машинопис и стенография, но всъщност посещавах уроците по обаяние, за да подобря възможностите си да постъпя в корпуса. После срещнах онова градско леке със стодоларови банкноти. — Той се намръщи. — Никаквецът наистина имаше пачка стодоларови банкноти. Една вечер ми ги показа и рече да си взема няколко. Но аз не взех. Харесвах го. Беше първият мъж, който се отнасяше внимателно с мен, без да се опитва да ме съблича. Напуснах вечерното училище, за да се виждаме по-често. Това беше най-щастливият период от живота ми. После една вечер в парка все пак ме съблече. — Той млъкна.

— А после?

— После нищо! Повече не го видях. Изпрати ме до дома, каза ми, че ме обича… целуна ме за лека нощ и не се весна повече. Ако можех да го намеря, щях да го убия!

— Зная как се чувствува човек — изказах съчувствието си аз. — Но да го убиете само защото е направил нещо естествено… Може би заслужава да му се строшат ръцете, защото ви е изоставил, но…

— Заслужава много повече! Почакайте да чуете всичко. Успях да се държа така, че никой не ме заподозря, и реших, че всичко е за добро. Не го обичах истински и сигурно никога нямаше да обичам никого — изпитвах още по-голямо желание да постъпя в корпуса. Едва когато полите ми почнаха да отесняват, се досетих.

— Забременяхте ли?

— Да. Скръндзите, при които бях, не ми обръщаха внимание, докато можех да работя — после ме изхвърлиха, а в сиропиталището не искаха да ме приемат. Постъпих в едно благотворително заведение, заобиколена от други надути кореми, и пренасях нощни гърнета, докато ми дойде времето. Една нощ се озовах върху операционната маса и сестрата ми казваше: „Отпусни се. Дишай дълбоко“. Събудих се в леглото и не усещах нищо от кръста надолу. Моят лекар влезе и ме попита бодро:

— Как се чувствуваме?

— Като мумия.

— Естествено. Цялата сте овързана и натъпкана с опиати, за да не усещате нищо. Ще се оправите… но цезаревото сечение не е шега работа.

— Какво? — зяпнах аз. — Докторе, да не съм загубила детето?

— А, не. Бебето е чудесно.

— Момче или момиче?

— Здраво малко момиченце. Два килограма и половина.

Успокоих се. Не е малко нещо да родиш дете. Казах си, че ще отида някъде, ще прикача едно „госпожа“ към името си и ще накарам детето да мисли, че баща му е загинал — моето дете нямаше да ходи в сиропиталище! Но лекарят продължаваше да говори.

— Кажете, — той не произнесе името ми, — мислили ли сте някога, че жлезите ви не са наред?