Читать «Всичките призраци» онлайн - страница 5

— Че какво?

— Да сте чували израза „опропастена жена?“

— Ами преди много години. Днес не означава почти нищо.

— Аз бях опропастен като жена, онзи тип наистина ме опропасти. Вече не бях жена, а не знаех как да стана мъж.

— Предполагам, че е трябвало да свикнете.

— Не можете да си го представите. Не става въпрос да се научиш как да се обличаш или да не влизаш в погрешната тоалетна — с това свикнах още в болницата. Но как можех да живея? Каква работа можех да намеря? По дяволите, дори не знаех да карам кола. Нямах занаят, не можех да се заема с физическа работа — прекалено много белези и шевове. Мразех го, защото провали възможността да постъпя в женския спомагателен корпус, но омразата ми се засили, когато се опитах да постъпя в Космическия корпус. Само като погледнаха корема ми и ме обявиха за негоден за военна служба. Военният лекар се занимава доста с мен от любопитство, беше чел за моя случай.

Затова смених името си и дойдох в Ню Йорк. Преживях известно време като помощник-готвач, после си купих пишеща машина и станах писач на писма — същинска смешка! За четири месеца преписах четири писма и един ръкопис. Ръкописът беше за списанието „Разкази за истинския живот“ и не заслужаваше изхабената за него хартия, но глупакът, който го беше написал, успя да го продаде. Това ми даде добра идея — купих няколко „интимни“ списания и ги разучих. — Той ме погледна цинично. — Сега вече знаете защо така добре описвам историите на неомъжените майки… заради единствената версия, която никога не съм използувал — истинската. Спечелих ли бутилката?

Побутнах я към него. И аз самият бях развълнуван, но трябваше да се свърши работата.

— Синко, — рекох аз, — още ли искате да докопате този мръсник?

Очите му блеснаха с див поглед.

— Почакайте! — възпрях го аз. — Нали няма да го убиете?

— Ще видим — захили се той.

— По-спокойно. Зная за тази работа повече, отколкото си мислите. Мога да ви помогна. Известно ми е къде се намира.

Той посегна през бара.

— Къде е?

— Пуснете ми ризата, синко, — помолих кротко аз, — защото в противен случай ще се озовете в задния двор и ще обясним на полицаите, че сте припаднали. — Показах му палката.

Той ме пусна.

— Извинявайте. Но къде се намира? — той ме изгледа. — И откъде знаете толкова?

— Всичко по реда си. Има картотеки — в болницата, в сиропиталището. Директорката на сиропиталището се казваше мисис Федърейдж, нали? После я замени мисис Гронстейн, така ли е? Като момиче сте се казвали Джейн, вярно ли е? И вие не ми казахте нищо от това, нали?

Той се озадачи и поуплаши.

— Какво става? Неприятности ли искате да ми създадете?

— Съвсем не. Грижа се за вашето благоденствие. Мога да ви предам онзи тип в ръцете. Ще правите с него каквото поискате и ви гарантирам, че никой няма да ви преследва. Но не мисля, че ще го убиете. Ще сте луд да го сторите, а вие не сте. Не съвсем.

— Стига празни приказки — махна той с ръка. — Къде е онзи тип?

Налях му още малко питие; беше пиян, но гневът му го отрезвяваше.

— Не бързайте толкова. Аз ще направя нещо за вас, а вие за мен.