Читать «Всичките призраци» онлайн - страница 6

— А… какво?

— Вашата работа не ви харесва. Какво ще кажете за висока заплата, постоянна работа, неограничена сметка за разходи, сам да си бъдете началник и много разнообразие и приключения?

— Ще кажа… — той се взря в мен, — ще кажа: „Изкарайте си слона от асансьора!“ Престанете, татенце, такава работа не съществува.

— Добре, да решим тогава така — аз ще ви го предам, ще си разчистите сметките с него, после ще опитате работата, която ви предлагам. Ако тя не е каквото твърдя… ами насила не мога да ви задържа.

Разколеба се; последната чаша свърши работа.

— Кога ша… ми… го… дадете? — изрече той със заплитане.

— Ако сключим сделката, още сега!

Той протегна ръка.

— Сделката е сключена!

Кимнах на помощника си да поеме целия бар, отбелязах времето — беше 23.00, и понечих да се провра под бара, когато музикалният автомат пропя: „Аз съм собственият си прадядо!“ Обслужващият го техник беше получил нареждане да го зарежда със стари американски песни и класически естрадни мелодии, защото не понасях музиката от 1970 година, но не знаех въобще, че тази лента е в него.

— Спри го! — наредих аз и добавих: — Върни парите на клиента. Отивам до склада, веднага се връщам. — Отправих се навън, последван от „неомъжената майка“.

В коридора срещу тоалетните имаше една стоманена врата, от която имахме ключове само аз и моят дневен управител — зад нея се намираше още една вътрешна врата, от която само аз притежавах ключ. Влязохме там.

Той огледа със замъглен поглед стените без прозорци.

— Къде е?

— Ей сега. — Отворих куфара, който беше единствената вещ в стаята — „Полеви трансформатор на координати, производство 1992 г., модел 11“. Красиво нещо, никакви подвижни части, напълно зареден тежеше двадесет и три килограма и напълно приличаше на куфар. През деня го бях регулирал много точно; трябваше само да поразклатя металната решетка, която ограничаваше полето на трансформация. Това и направих.

— Какво е това? — попита ме той.

— Машина на времето — отвърнах аз и хвърлих мрежата върху него.

— Ей! — викна той и се дръпна назад. Съществува специална техника. Мрежата трябва да се хвърли така, че човекът инстинктивно да отстъпи и попадне в нея — тогава я затваряте с двама ви напълно обградени от нея — в противен случай може да оставите някоя обувка, пета, част от крака или да „загребете“ дъска от пода. Но това е цялата сръчност, която се изисква. Някои агенти примамват човека да влезе в мрежата. Аз казвам истината и използувам мига на изненада, за да врътна ключа. Както и направих.

1030 — V — 3 Април 1963 — Кливлънд — Охайо — сградата „Апекс“.

— Хей! — повтори той. — Разкарайте тая проклетия!

— Простете — извиних се аз, махнах мрежата, напъхах я в куфара и го затворих. — Казахте, че искате да го намерите.

— Но… Май разправяхте, че това било машина на времето?

Посочих му към един от прозорците.

— Прилича ли ви на октомври? Или на Ню Йорк? — Докато зяпаше пъпките по дърветата и пролетния пейзаж, аз отново отворих куфара, извадих пачка стодоларови банкноти, проверих номерата и подписите дали съответствуват на 1963 г. Бюрото на времето не обръща внимание на разходите (не му струва нищо), но не желае да се получават излишни анахронизми. Повечко грешки и съдът ще ви изпрати на заточение в някой неприятен период, като да кажем 19… с дажби и принудителен труд. Никога не правя такива грешки, парите бяха редовни. Той се обърна и попита: