Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 85

— Чакам да ми донесат друг нож. Щом го получа и го осветя, ще ти прережа вените, но така, че да умреш бавно, за да се порадваш на чудовищата, докато гълтат кръвта ти. А обезкървения ти труп ще изпратим на кмета на Нарлийн — той е и чичо на Бючард, ако не греша — като доказателство за това как постъпва Старвел с непокорните.

В залата се появи един пират, коленичи пред Валжон и му подаде дълъг остър нож. Валжон прие оръжието и пиратът отстъпи назад.

Валжон допря острието до устните си и зашепна тихо, впил очи в Меча на зората, сетне вдигна ножа с дясната си ръка и го опря в слабините на Хоукмун.

— Време е да подновим прекъснатото дело — произнесе той и запя бавно монотонната песен, която Хоукмун преди малко беше прекъснал.

Хоукмун напъна отчаяно мишци и почувства в устата си вкус на жлъчка. Думите на песента постепенно се сливаха, напевът се усилваше, гласовете ставаха все по-истерични.

— …Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите…

Ножът опря в бедрото на Хоукмун.

— …който черпиш светлина от кръвта на човеците…

Хоукмун неволно се запита дали наистина червеникавият меч по някакъв начин не извлича светлината, С която озарява всичко наоколо, от човешката кръв. Ножът се плъзна към коляното му и го накара да потрепери. Той прокле Валжон и отново отчаяно напрегна мускули.

— …ще се прекланяме пред теб вечно… Внезапно Валжон млъкна и зяпна нагоре, втренчил поглед в някаква точка зад гърба на Хоукмун. Хоукмун завъртя болезнено глава и също остана втрещен.

Мечът на зората се спускаше от тавана!

Движеше се съвсем бавно и Хоукмун забеляза, че е закачен на паяжина от метални въжета и че в паяжината има още нещо — човешка фигура.

Лицето на непознатия бе скрито от продълговат шлем. Доспехите му бяха от черна и златиста материя, а в пояса му бе затъкнат огромен меч.

Хоукмун не можеше да повярва на очите си. Беше разпознал човека в паяжината — ако въобще беше човек.

— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна той.

— На вашите услуги — дойде в отговор познатият ироничен глас.

Валжон изръмжа гневно и запрати ножа право в гърдите на рицаря. Острието отскочи от бронята и падна в кладенеца.

Увиснал с една ръка за дръжката на Меча на зората, Рицарят протегна другата и преряза въжетата, с които бяха завързани китките на Хоукмун.

— Ти оскверни нашата светиня — произнесе невярващо Валжон. — Защо все още не си наказан? Нашият бог, Батах Герандиун, ще ти отмъсти жестоко. Този меч е негов, той е обител за духа му.

— Грешиш — отвърна Рицарят. — Мечът принадлежи на Хоукмун. Преди много години Руническият жезъл смяташе, че ще може да използва твоя прадядо Батах Герандиун, за да осъществи един свой замисъл, и затова му даде власт над червеното острие, ала сега вие сте лишени от тази власт, защото с нея беше удостоен Хоукмун!

— Не разбирам за какво говориш! — погледна го с облещени очи Валжон. — И кой си ти? Откъде се взе? Да не би да си… Батах Герандиун?

— Може и да съм — промърмори Рицарят. — Аз мога да бъда много неща, много хора.