Читать «Мечът на зората» онлайн

Майкъл Муркок

Мечът на зората

КНИГА ПЪРВА

А след като Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн, откъсна Червения амулет от шията на Лудия бог и подчини този могъщ предмет на волята си, придружен от Д’Аверк и Оладан от планините той се завърна в Камарг, където граф Медни, дъщеря му Изелда, философът Боуджентъл и всички поданици вече бяха обсадени от ордите на Тъмната империя, предвождани от заклетия враг на Хоукмун — барон Мелиадус фон Кройден.

Толкова могъща и непобедима бе армията на Тъмната империя, че заплашваше да помете дори храбро отбраняваната провинция Камарг. А случеше ли се това, барон Мелиадус неминуемо щеше да направи Изелда своя робиня, да подложи на безпощадна сеч населението, а Камарг да превърне в пепелище. Само благодарение на тайнствената сила на древната машина — дар от призрачния народ — която можеше да затваря и премества цели райони от пространството и времето, Камарг намери своето спасение в друго измерение на Земята.

Отпърво всички се радваха на щастливото избавление. Но не мина много време и Хоукмун започна да опипва с безпокойство дръжката на меча, замислен за участта, която бе сполетяла неговия истински свят…

Из „Предание за Руническия жезъл“

ПЪРВА ГЛАВА

ПОСЛЕДНИЯТ ГРАД

Гъст черен дим полъхна от долината, застигна препускащите нагоре по хълма страховити конници и изтръгна хрипкава кашлица от гърдите им.

Беше привечер, слънцето клонеше към хоризонта и хвърляше зловещите им сенки надалеч. Обгърнати от спускащия се здрач, конниците приличаха на чудовища с огромни глави, яхнали бойни коне.

В ръката си всеки държеше знаме, окървавено от безбройните битки, а лицата бяха скрити от маски на различни животни, обсипани със скъпоценни камъни. Доспехите им бяха изковани от месинг и сребро, с рицарски гербове на гърдите, покрити със засъхнала кръв и кал и носещи белези от сраженията, а в стоманените си десници навъсените войни стискаха тежки мечове, прекъснали нишката на не един невинен живот.

Шестимата конници достигнаха билото на хълма, дръпнаха едновременно юздите на пръхтящите жребци, а сетне забиха дръжките на знамената дълбоко в меката почва, оставяйки ги да плющят на вятъра като криле на пърхаща птица.

И ето че вълчата маска се извърна към маската-муха, маймуната се спогледа с козела, а плъхът се ухили на хрътката — с усмивка на победител. А сетне чудовищата от Тъмната империя, всеки от тях Военачалник на хиляди отбрани бойци, сведоха погледи към долината и отвъд нея — към хълмовете и синевата на морето, и едва накрая извърнаха глави назад — към опожарения град, откъдето от време на време се дочуваха изнемощелите вопли на жертвите.

Слънцето изчезна зад хоризонта, нощта се спусна и пламъците се разгоряха още по-ярко, отразени в металните маски на Господарите от Гранбретан.

— Настъпи часът, побратими — обади се с гръмлив глас изпод маската барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ Завоевателна та армия, — когато можем да заявим, че цяла Европа е в краката ни.

Мигел Холст, Архидук на Лондра и предводител на Ордена на Козата, се засмя: