Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 84

Известно време изглеждаше, че яростта, която ги бе обсебила, ще им помогне да пробият редицата пирати и да спасят Бючард. Хоукмун посече още няколко пирати, стигна ръба на кървавия кладенец и дори се опита да пререже вървите на Бючард, докато същевременно отбиваше ударите на противниците. Ала неочаквано кракът му се подхлъзна на самия ръб на шахтата и той потъна до колене в кръв. Нещо лигаво и отвратително докосна за миг краката му, той подскочи ужасен и се озова право в ръцете на пиратите.

Хоукмун отметна глава и извика:

— Прости ми, Бючард, задето не можах да ти помогна! Но нямахме време, нямахме време!

— Не биваше да идвате тук! — отвърна сломен Бючард. — Сега и вие ще споделите съдбата ми и ще нахраните чудовищата в шахтата! Не биваше да се опитвате да ме спасявате, Хоукмун!

ДЕСЕТА ГЛАВА

ПРИЯТЕЛ ОТ СЕНКИТЕ

— Страхувам се, приятелю Бючард, че усилията, които положи, за да изглеждаме добре, ще отидат на вятъра!

Дори в този съдбовен миг д’Аверк не беше изгубил своя весел нрав.

Той и Хоукмун бяха разпънати от двете страни на Бючард, на местата на двама от издъхналите нещастници. Под краката им, в кладенеца с кръв, черните същества се мятаха като побеснели. Извиращата от меча над главите им светлина хвърляше червеникави отблясъци из залата и превръщаше жадните за мъст лица на пиратите в заплашителни сенки. Очите на Валжон горяха тържествуващо, втренчени в голите, изрисувани с тайнствени символи тела на жертвите.

Откъм кладенеца се носеха приглушени гъгнещи звуци, издаващи нетърпението на чудовищата час по-скоро да получат така желаната плячка. Хоукмун потрепери и едва се сдържа да не повърне. Главата му се пръскаше от болка, мускулите му се бяха вцепенили. Спомни си за Изелда, за страната, на която бе обещал подкрепата си, и за войната с Тъмната империя. Никога вече нямаше да зърне лицето на жена си, нито да поеме с пълни гърди свежия въздух на Камарг. Беше изгубил всичко това в напразни усилия да помогне на един непознат, да го подкрепи заради една кауза, която изглеждаше толкова дребна в сравнение с борбата с Тъмната империя.

Но вече беше твърде късно да съжалява за стореното, тъй като му предстоеше да умре. Очакваше го ужасна смърт, щяха да му източат кръвта като на заклано прасе, а той щеше да е само ням свидетел на последните минути от своя живот, докато силите го напускат с всеки удар на сърцето.

Валжон го гледаше усмихнат.

— Виждам, че си забравил дръзките си бойни викове, безвластни приятелю. Много си се умълчал. Нищо ли не смяташ да ме попиташ? Няма ли да се помолиш за милост — или може би си готов отново да ми станеш роб? Няма ли да ми се извиниш, задето изби хората ми, потопи кораба ми, задето ме оскърби?

Хоукмун се изплю в лицето му, но не уцели. Валжон сви рамене.