Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 82

След като се огледаха и установиха, че никой не им обръща внимание, двамата приятели надникнаха през вратата. Вътре следваше тъмен тунел. Виждаше се бледочервено сияние, чуваха се монотонни месни. Хоукмун пое по коридора, д’Аверк го следваше по петите.

Хоукмун спря малко преди завоя на тунела. Странен, едновременно познат и непознат мирис го блъсна в ноздрите. Той потрепери и неволно отстъпи назад. Д’Аверк направи отвратена гримаса.

— Уф, това пък какво е? Хоукмун поклати глава.

— Като че ли…мирише на кръв. Но не точно на кръв…

Д’Аверк погледна Хоукмун с разширени от ужас очи. Изглежда, се беше досетил за истинския източник на отвратителната миризма. После стисна дръжката на сабята си, свали шалчето си и го притисна до носа си. Жестът беше толкова префърцунен, че Хоукмун неволно се засмя, ала последва примера му и също прикри устата и носа си с шалче.

Двамата едновременно завиха в тунела.

Светлината постепенно се усилваше, по стените трепкаха червеникави сияния, като от стичаща се кръв. Източникът беше зад вратата в дъното на коридора и сякаш пулсираше в ритъма на напевните гласове, извиващи се все по-високо и изпълнени със зловеща заплаха. Миризмата също ставаше все по-силна и по-непоносима.

Едва бяха изминали няколко крачки и една тъмна фигура запречи за миг светлината. Хоукмун и д’Аверк замръзнаха, ала за щастие никой не беше забелязал присъствието им. Силуетът изчезна и те продължиха напред.

Също както миризмата дразнеше ноздрите им, така сега монотонният напев подразни слуха им. Имаше нещо налудничаво в него, нещо, което въздействаше на нервите. На всичко отгоре бяха полузаслепени от розовата светлина, та се налагаше да се движат пипнешком. Въпреки това продължиха напред, докато стигнаха само на крачка от входа.

И тук пред погледите им се разкри сцена, която ги накара да потреперят.

Залата беше кръгла, а покривът над нея на места бе висок само няколко стъпки, докато на други стигаше толкова високо, че се губеше в мрака. Също както отвън, и тук тази странна конструкция сякаш беше дело на естествени сили, а не на човешка ръка. Озарената в червена светлина сцена се отразяваше в гладките като стъкло стени.

Самата светлина извираше от някаква точка високо над главите им и Хоукмун вдигна глава, за да я разгледа по-добре.

В същия миг позна предмета, който висеше там. Без никакво съмнение за него им беше говорил издъхващият Миган в последните си минути.

— Мечът на зората — прошепна д’Аверк. — Ето че пътищата ни се пресякоха.

Лицето на Хоукмун потъмня. Той вдигна рамене.

— Не за меча сме дошли тук. А за него… — Той посочи Бючард.

Дузина човешки фигури бяха разпънати на китови кости и подредени в полукръг непосредствено под меча. Не всички от завързаните мъже и жени бяха живи, но на всички им предстоеше скоро да издъхнат.

Д’Аверк отвърна очи от ужасяващата гледка, въздъхна, сетне се насили да погледне отново.

— В името на Руническия жезъл! — възкликна той. — Това е… варварство.

Вените по голите тела на жертвите бяха прерязани живителната субстанция бавно изтичаше от тях.