Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 72

Тълпата отново зарева възторжено, но този път врявата бе доста по-слаба, тъй като хората бяха започнали да се разотиват.

— Валжон ще си отмъсти, Бючард — натърти отново Веронеег. — Дните ти са преброени. Носят се слухове, че пиратските предводители събирали армиите си, защото досега само си играели с нас. Рекат ли, ще превърнат Нарлийн в прах и пепел!

— И ще унищожат източника на своето благоденствие? Едва ли биха сторили подобна глупост! — Бючард махна презрително с ръка към своя опонент.

— Глупост — също като твоята — озъби се злобно Веронеег. — Само че събудиш ли веднъж омразата им към нас, нищо чудно да забравят кой припечелва хляба!

Бючард се усмихна и поклати глава.

— Време е да оставиш търговията, Веронеег. Бремето на живота, изглежда, е станало непосилно за немощните ти плещи.

Тълпата почти се беше разпръснала, на лицата на малцината останали се четеше тревога.

Бючард скочи от сандъка и прегърна своите нови приятели.

— Елате, няма смисъл повече да слушаме брътвежи те на стария Веронеег. Той е в състояние да превърне в поражение и най-блестящата победа. Време е да ви отведа в моето имение, където ще можете да си отдъхнете след преживените премеждия. А утре ще отидем в града, за да ви купя нови дрехи!

Той ги поведе из многолюдните криви улички на Нарлийн, начертани сякаш от някакъв умопобъркан архитект и изпълнени с безброй странни миризми — на всяка крачка се срещаха моряци, търговци и войници, подканяха ги красиви момичета, протягаха ръка за милостиня старици, продавачи възхваляваха стоките си от сергиите или конници се опитваха да си пробият път сред множеството. А те продължиха нагоре по каменистия път, изкачиха се на близкия хълм и излязоха на просторен площад с дълга редица къщи. Зад хълма се виждаше морето.

Бючард спря за миг и се загледа към морската шир. Вълните проблясваха под лъчите на слънцето.

Д’Аверк посочи с ръка.

— Нима търгувате със земите отвъд този океан? Бючард разкопча плътната си пелерина и я метна през рамо. Сетне разхлаби яката на ризата си, бавно поклати глава и се усмихна замислено.

— Никой не знае какво лежи отвъд океана — може би там просто няма земя. Не, ние търгуваме само по крайбрежието, на не повече от триста-четиристотин мили в двете посоки. В тази област са разположени няколко големи градове, които не са пострадали сериозно от последствията на Трагичното хилядолетие.

— Разбирам. И как се нарича този континент? Предполагам, че това е Азиакомуниста?

Бючард го погледна объркано.

— Може и да не съм книжник, но със сигурност мога да твърдя, че никога не са го наричали така. За някои е Яршал, за други Амарек или Ништай. — Той сви рамене. — Не зная дори какво е разположението му спрямо другите легендарни континенти, които, казват, се намирали по света…

— Амарек! — възкликна Хоукмун. — Винаги съм мислил, че това е вълшебна страна на свръхмогъщи същества…

— Аз пък мислех, че Руническият жезъл е в Азиакомуниста — засмя се д’Аверк. — Както виждаш, приятелю Хоукмун, да се вярва на легендите е чиста загуба на време. Може би в края на краищата ще се окаже, че Руническият жезъл въобще не съществува!