Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 70

— И къде се намира този меч? — попита д’Аверк.

— Как къде, твърдят, че пиратите се прекланяли пред него в храма. За тях той олицетворява силата, която са наследили още от времето на Батах. Да не сте намислили да откраднете този меч, господа?

— Лично аз нямам… — заговори Хоукмун, но д’Аверк го сръга.

— Точно така, капитане. Един наш близък — много мъдър книжник от севера — чул за този меч и пожела да се запознае с него. Изпрати ни да го купим…

Бючард се разсмя от сърце.

— Дори и наистина да бъде купен някога, приятели мои, това ще стане с цената на милиони жертви. Пиратите ще се бият до последния човек, за да защитават Меча на зората. За тях той е по-ценен от всичко на света.

Хоукмун помръкна. Дали пък умиращият Миган не ги беше изпратил на невъзможна мисия?

— Е, голяма работа — сви философски рамене д’Аверк. — Да се надяваме тогава, че след като разгромим Валжон и неговите псета, ще можем да се доберем до тази скъпоценна вещ.

Бючард се усмихна.

— Не мисля, че някога ще настъпи този хубав ден — поне докато съм жив. Много години ще минат, докато Валжон бъде унищожен. — Той се надигна от масата. — Извинете ме за малко, трябва да дам някои разпореждания на палубата.

Бючард се поклони и излезе от каютата. Щом той разтвори вратата, Хоукмун погледна намръщено д’Аверк.

— Какво ще правим сега? Забравени от всички в тази тъмна страна, където не можем да направим дори едничкото, което се иска от нас. — Той извади пръстена на Миган от кесията на пояса си и го подхвърли на дланта си. В кесията имаше общо единадесет пръстена, тъй като двамата с д’Аверк бяха свалили своите. — Добре че поне успяхме да ги запазим непокътнати. Дали пък да не ги използваме — да извършим, няколко скока напосоки с надеждата да попаднем в нашия Камарг?

Д’Аверк изсумтя презрително.

— Най-много да се озовем отново в двора на крал Хуон или пък в лапите на някое чудовище. Предлагам да отидем до Нарлийн и да прекараме известно време там. Защо не проверим на място дали наистина е толкова трудно да се добере човек до този меч? — Той извади нещо от кесията си. — Бях забравил за ей това. — Французинът вдигна нагоре малкия предмет. Оказа се, че е зарядът от старовремско оръжие, който бяха намерили в Халапандур.

— И какво значение има това, д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Както вече ти казах, Хоукмун, може да се окаже от полза.

— Дори без оръжие за него?

— Без оръжие — кимна д’Аверк.

Тъкмо когато прибираше заряда в кесията си, Пал Бючард застана на вратата. На лицето му грееше усмивка.

— Остава по-малко от час, приятели, и ще хвърлим котва на пристанището в Нарлийн — далеч от квартала, където живеят пиратите.

Изправени на палубата, Хоукмун и д’Аверк следяха с възхищение ловките маневри, с които корабът се провираше из тясното пристанище. Повечето сгради край брега бяха ниски, не по-високи от четири етажа, покрити с орнаменти и носещи белезите на времето. Цветовете бяха избледнели от вятъра, слънцето и дъждовете. В конструкцията на много от тях беше използвано дърво — за покриви, балкони, парапети и фасадни украси, ала се виждаха и метални решетки.