Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 62

Най-сетне Д’Аверк изсумтя нещо неразбрано и Хоукмун позволи на дрямката да го обори. Последното, което си спомни, бяха думите на д’Аверк. Наистина, ако имаха късмет, съвсем скоро щяха да са свободни. Сетне идваше най-трудната част — да напуснат незабелязано кораба.

Когато се събуди, почувства странна олекналост в тялото и мускулите и осъзна обнадежден, че ръцете му вече не са привързани към веслото. Д’Аверк беше поработил през нощта. Зазоряваше се.

Той се извърна към французина, който му намигна ухилен.

— Готов ли си?… — прошепна д’Аверк.

— Да… — кимна Хоукмун и погледна завистливо към ножа в ръката на д’Аверк.

— Ех, да имах оръжие — рече Хоукмун. — Щях да науча на уважение този Ганак…

— Сега не е време за това — пресече ентусиазма му д’Аверк. — Трябва да се измъкнем колкото се може по-незабелязано.

Изправиха се предпазливо и надникнаха на горната палуба. В далечния край се виждаше вахтеният, а в сянката на пристройката господарят Валжон продължаваше да се излежава в хамака, обърнал бледото си лице към тъмната завеса на реката.

Морякът на вахта беше с гръб към тях, а Валжон, изглежда, не ги бе забелязал. Двамата приятели запълзяха по палубата към близкия борд.

Ала в същия миг Валжон ненадейно завъртя глава и в нощта се разнесе гробовният му глас:

— Кой е там? Ах, двама роби, които се опитват да избягат!

Хоукмун потрепери. Пиратският водач, изглежда, беше надарен със свръхестествен инстинкт, защото видимостта бе минимална, а и те се придвижваха съвсем безшумно. Ниският басов глас на пирата беше отекнал до най-далечните кътчета на кораба. Вахтеният подскочи и нададе тревожен вик. Бледото лице на господаря Валжон бе обърнато точно към мястото, където се спотайваха двамата приятели.

От трюма изскочиха неколцина моряци и преградиха пътя им към реката. Д’Аверк и Хоукмун смениха посоката и побягнаха към кърмата, където бе закачен хамакът на Валжон. Един от моряците пресече пътя на Хоукмун и замахна със закривената си сабя. Дориан се преви, сграбчи мъжа през кръста и го повали на палубата. Удари го с коляно в гърдите, изтръгна сабята от ръката му, надигна се и погледна Валжон.

Пиратският водач, изглежда, нехаеше за близката опасност, а продължаваше да разглежда Хоукмун с призрачносветлите си очи.

— Ти си глупак — произнесе бавно той. — Не знаеш ли, че аз съм господарят Валжон?

— А аз съм Дориан Хоукмун, дукът на Кьолн! Аз съм човекът, който надви мощта на Тъмните господари от Гранбретан, въпреки опитите им да ме покорят с магия, за което свидетелства перлата в черепа ми! Защо да се боя от един пират, пък бил той и господарят Валжон?

— Страхувай се тогава от друго — рече Валжон и посочи с пръст зад гърба на Хоукмун.

Дориан се завъртя, за да открие, че двамата с д’Аверк са заобиколени от пирати. Французинът беше въоръжен само с нож.

Хоукмун му подхвърли сабята.

— Задръж ги, д’Аверк. Аз ще се заема с техния водач! — При тези думи той скочи върху пристройката, прекрачи парапета и се приближи към изненадания Валжон.