Читать «Мечът на зората» онлайн - страница 60

Хлапето се извърна и викна на другите, които не се виждаха:

— Готово — свестиха се. Можем да потегляме за Нарлийн. — После намигна на Хоукмун и д’Аверк. — Започвайте, уважаеми господа. Бъдете така добри да погребете. Имате късмет — потегляме надолу по течението. Първият ви работен ден ще е доста лек.

Хоукмун отвърна с подигравателен поклон над веслото.

— Благодаря, млади човече. Дълбоко оценявам вашата загриженост.

— Тъй като по природа съм добросърдечен човек, смятам и за в бъдеще да ви давам по някой добър съвет — рече Ориндо, скочи от стълбата, вдигна синята си куртка и се покатери на палубата.

След миг отгоре се появи лицето на Ганак. Той побутна Хоукмун по рамото с една заострена кука.

— Дърпай здраво, приятелче, ако не искаш да почувстваш това желязо в червата си. — След тези думи Ганак изчезна. Останалите гребци напънаха мишци и за Хоукмун и д’Аверк не остана друго освен да последват примера им.

Гребаха почти през целия ден, потънали във вонята на собствените си тела и миризмата на околните, а за обяд получиха по купичка рядка помия. Работата беше убийствена, ала съседите споделяха със задоволство, че била далеч по-поносима, отколкото гребането срещу течението!

Когато настъпи нощта, отпуснаха веслата и получиха поредната порция отврат, която ако не друго, със сигурност бе още по-гадна от предишната.

Хоукмун и д’Аверк бяха твърде изморени, за да разговарят, но въпреки това направиха няколко отчаяни опита да се освободят от въжетата. Задачата се оказа непосилна за изнемощелите им мускули.

На следващата сутрин ги пробуди гласът на Ганак.

— Предните гребци, тегли! Хайде, мърши! И вие също, господа! Тегли! Тегли! Отсреща плува истинско съкровище и ако го изпуснете, целият гняв на господаря Валжон ще се стовари върху вас!

Измършавелите тела на останалите гребци неочаквано се изпълниха с жизненост и Хоукмун и д’Аверк се помъчиха да следват техния ритъм, докато тежкият кораб се носеше срещу течението.

Хоукмун вече си мислеше, че ще издъхне от изтощение. Сърцето му блъскаше лудо, мускулите му стенеха от агония. Колкото и здраво да беше тялото му, то не беше привикнало към подобно нечовешко усилие. Беше плувнал в пот, косата му беше прилепнала към лицето, а устата му бе разтворена, изкривена в мъчителна гримаса.

— Ох, Хоукмун… — изпъшка д’Аверк. — Не за… тази…роля…в живота…съм създаден…

Ала Хоукмун дори не успя да отвърне, задавен от непреодолима болка в гърдите и ръцете.

С разтърсващ трясък корпусът на шхуната се вряза в преследвания кораб и в същото време се разнесе викът на Ганак:

— Предните гребци, пусни веслата!

Хоукмун и останалите се подчиниха незабавно и се отпуснаха върху веслата. Над главите им се разнесе грохотът на битката. Чуваше се звън на саби, предсмъртни стонове, победни крясъци и викове на ранени, но всичко това изглеждаше като някакъв далечен сън за Хоукмун. Чувстваше, че ако продължава да гребе в шхуната на господаря Валжон, скоро ще умре.